*
Хубаво е всичко да свършва навреме —
Да напуснеш рано огнището,
Преди огънят да е станал на пепел;
От трапезата да станеш рано —
За да не събираш после трохите;
И да отвърнеш очи,
Преди другите очи да изстинат.
Не обичам да гледам сухи цветя
И празни чаши…
Не ме докосвай никога без обич.
*
Остави ме най-после сама!
Цял ден вървиш след мене —
Когато мълча и когато говоря,
По улицата и у дома,
От мига на събуждането
До мига на съня…
Усещам те, без да те виждам.
Знам какво ми казваш,
Макар че не чувам гласа ти.
Ще избягам от теб!
— Да остана най-после сама —
Без твоите ръце в ръцете ми,
Без твоите очи в очите ми,
Без твоята душа — в моята;
Тогава ще си поема дъх,
Ще спусна клепачи —
Да си почина най-сетне от теб,
Дето цял ден вървиш по петите ми…
А когато отворя очи,
Най-напред ще попитам:
„Къде си?
Не ме оставяй сама!“
*
Ще ми дотегнат един ден
Всички хлъзгави страхове,
Лъжи,
Мълчания —
Ще ги тръсна като паяжина от мен
И ще кажа ясно, отчаяно:
Е, добре, аз го обичам!
Имате ли въпроси?
И ще свърши всичко.
От просто по просто.
Ще се хванем след туй ръка за ръка
И ще отидем там,
Където се почва отначало.
И всичко би станало точно така,
Да не бяха ония удивено печални,
Безпомощно зли,
Вцепенени
Очи на жена…
Ти тежка роля ми даде, мили:
Да крепя на дома ти крехката тишина,
Да съм — и да не съм…
И да се правя на силна.
© Станка Пенчева
AFISH.BG
