Роден на 13 април 1906 г. във Фоккрок, Ирландия, той напуска родното си място и, 27-годишен, се установява в Париж. По време на Втората световна война се включва във френската съпротива, за което след края на войната е награден от правителството с орден „За изключителна храброст”.
В Париж Бекет среща Джеймс Джойс и между двамата се установява едно великолепно приятелство, известно с това, че двамата, освен дето са съмишленици, обичат да си мълчат заедно. Това се счита за най-силна връзка между двама души, които всъщност говорят с ума и душата си, без излишни думи. Към писаните думи, знаем добре, и двамата са особено взискателни и особено шокиращи.
Бекет ни е оставил богато литературно наследство. Той твори от поезия, през разкази и романи, до пиеси. Безспорно най-известна е пиесата му „В очакване на Годо”. Тя, както и „Последният запис” и „Щастливи дни”, погрешно или не, често са смятани за инструмент на т. нар. „Театър на абсурда”. Темите в тях са почти подобни на темите, които вълнуват екзистенциалистите по това време. (Терминът „Театър на абсурда” е измислен от Мартин Еслин в едноименната му книга. Еслин твърди, че тези пиеси на Бекет са олицетворение на идеята на Алберт Камю за абсурда. Поради тази причина Бекет често е погрешно смятан за екзистенциалист, макар че самият Камю се отдалечава от екзистенциализма и основава своя собствена философия. Въпреки че коментираните теми са сходни, Бекет няма голям афинитет към екзистенциализма като цяло.)
В общи линии, да, пиесите на Бекет третират темите за отчаянието и желанието да оцелееш въпреки това отчаяние пред лицето на един неразбиращ и неразбираем свят.
Сред всички англоговорящи модернисти, Самюъл Бекет е този, чиито творби в най-голяма степен представляват критика срещу реалистичната традиция. Той разкрива възможността театъра и фикцията да се освободят от конвенционалния сюжет и единението на време и място, за да се фокусират върху основните компоненти на човешкото състояние. Творчеството му има голямо влияние върху експерименталното писане още от 50-те години на миналия век, а творбите му и до днес генерират противоречива по същността си критика. Някои по-ранни философи като Сартр го възхваляват, от една страна, заради откровенията на Бекет по отношение на абсурда, а от друга, заради отказа му от простотата.
Спорен и безспорен, Самюъл Бекет е един от върховете в световната литература. Връх, който няма как да подминем и който е труден за покоряване.
Убедете се сами колко истина се крие в цитатите от негоите произведения, макар на пръв прочит да звучат и абсурдно:
Имам своите недостатъци, но да сменям настроението си не е един от тях.
Да намери форма, която да съпътства бъркотията – това е задачата на твореца сега.
Аз съм така – или забравям веднага, или никога.
Единственият грях е грехът да се родиш.
Прекарахме живота си по наше усмотрение, опитвайки се да съберем на едно място в един и същи миг лъч светлина и свободна пейка.
Сълзите се стичат по бузите ми, без очите ми да мигат . Какво ме кара да ридая така? От време на време… а няма нищо тъжно тук. Сигурно ми изтича мозъкът..
Сътворението на света не се е състояло веднъж завинаги, а се състои всеки ден.
Всички сме родени луди. Някои оставаме такива.
Няма значение. Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре.
Може би най-добрите ми години са зад мен. Когато е имало шанс за щастие. Но аз не бих ги поискал обратно. Не и с огъня, който гори в мен сега.
Не, не съжалявам за нищо, всичко, за което съжалявам, е, че съм роден, а умирането е дълга и уморителна работа.
Обикновено не виждам добра сделка. Също така не чух за добра сделка. Честно казано, не бях там. Честно казано, не съм бил никъде.
Ако не знаеш къде си в момента, значи си мъртъв
Сълзите в света са постоянна величина. За всеки, който започва да плаче някъде, друг спира. Същото се отнася и за смеха.
Нека не говорим лошо за нашето поколение, то не е по-нещастно от своите предшественици.
Всеки може да се извърне настрани и да не гледа, но кой знае какво вижда щраусът със заровена глава в пясъка?
Първо танцувай. После мисли. Това е естественият ред.
Слънцето осветяваше, без да има друга алтернатива, нищото ново.
Ти плака за нощта – тя падна. Сега плачи в мрак.
Какво значи човешка съдба? Бих могъл да ви кажа повече за репичките.
Всяка дума е като ненужен отпечатък върху тишината и небитието.
Честно казано не вярвам някога да съм бил някъде.
Това, което има да се каже, е толкова малко, че трябва да се казва все в излишество на това, което цели…
Няма нищо по-забавно от нещастието. Гарантирам ви това. То е най-комичното нещо на света.
Моите грешки са моят живот.
AFISH.BG