Това не е желание да се оправдая за грешките си и да кажа на читателя: вижте ме какъв съм сърдечен и недооценен от теб. Не. Просто… аз те чаках до последната глава. Твоето завръщане.
Ти не се върна и сега, когато дописах нашата история, мога да кажа, че вече съм пуснал на свобода „нас“.
Няма да идвам повече до този кей, няма да гледам толкова дълго снимката ти във вестника. Как получаваш награда за плодотворната си работа в твоя Фонд за подпомагане на жени, болни от рак. Повече няма да пиша за теб – сега аз и ти, тогавашните, ще останем завинаги в тази книга.
Ако някой приятел ме попита дали тя е за теб, ще излъжа и ще кажа, че историята е измислена, макар че едва ли ще ми повярват. Ако на поредната среща с читатели ме попитат измислена ли е героинята, пак ще излъжа и ще кажа: „Да“. За да те пусна завинаги, съм готов да излъжа и своя читател.
Утре ще изпратя ръкописа в издателството, след два месеца той ще се превърне в книга, след още два ще бъде в ръцете на непознати за мен хора. На всеки от тези етапи любовта ми ще се преражда в нещо по-спокойно и в края на краищата ще се превърне в светла тишина. Ще пусна на свобода нас, теб.
Ще обикна отново. Не така, както обичах теб. По друг начин.
Ще ми се роди дъщеря. Ще напиша още много книги, ще получа награди за тях.
Но ако някога те срещна, непременно ще отвърна очи, за да не прочетеш в тях едно:
„Всички тези книги всъщност са за теб“.
© Елчин Сафарли, превод от руски: Ася Григорова
AFISH.BG
