Червена светулка
Разумът носи червени пантофи
и стъпва на пръсти във моята стая.
Когато объркам житейските строфи,
когато се тръшкам и все ми е тая,
гласът му ме сепва –
глас неподкупен.
Вдига ми летвите,
после ги чупи.
Когато загубят краката ми почва,
пантофите стават на лодки и люлки.
Майка ми носи червено нарочно.
Единствено тя е червена светулка.
***
Върхът е плосък и наклонен покрив:
един дъждец и падаш като круша.
Самотно място е върхът, но локвата
е по-проклето място и от сушата.
Минават важни хора с дъждобрани –
с ботушите през локвата прецапват.
След тях притичва вярната охрана
…и всеки гледа да не се изцапа.
Върхът е хлъзгав като мокър покрив –
да хвърлиш котва няма и надежда.
Под всеки връх се настанява локва
и всеки връх във локва се оглежда.
КЪМ БОГ
Като Хензел и Гретел, без Гретел,
като принца на коня, без коня,
нямаш нито един свидетел
ни на тоя свят, ни на оня.
И все пак, Ти си нещо:
я материя, я наука;
я амулет срещу вещици –
за добро и сполука;
за сърцето на грешника
си прохладна обител;
за скептика си смешен,
филигран – за ценители.
Ту си път, ту спасение,
ту шамар, ту проблеми.
А едното ти проявление
всяка нощ спи до мене.
***
Ние – странните птици –
тези без оперение,
с облаци във зениците
и със спорно значение –
ви разплитаме въздуха
на памучени топчета.
Ние сме ви акустика
и невидими мостове.
Ние – баш-будалите,
ние – голите, смелите,
при изстрели не излитаме,
при плаване не треперим.
Виждаме през фасадите,
и мнимите ограждения.
Ние в капан не падаме –
в клопка сме по рождение.
Полунощ в Париж
Във една френска вечер, в средата на лятото,
имах среща с мосю Романтичен.
В мен напираха чувства и не можех да чакам,
но от зор заман спазвах приличие.
Как ехтеше земята, как подсвиркваше звънко!
Колко празнично пееха птиците!
А по моста над Сена изгряваше слънцето –
моят светъл мосю Романтичен.
С френски шик и обилна лилава помпозност,
с розов шал над бохемската риза…
(Не разчитам сигнали в лилаво и розово –
лека степен на далтонизъм.)
Носи френски парфюм и здрависва се вяло
със усмивка по-дълга от релса…
А Париж диша тежко, и Париж носи бяло,
и Париж в полунощ е унесен.
А мосю ми говори, вече двадесет срещи,
за любов и показва лиризъм.
Но на мен ми е хладно, а в Париж е горещо.
И развивам по-лош далтонизъм.
Мен ми писна най-сетне от фини обноски.
Вече зная и кой – колко струва.
Открадни ми ръце за Венера Милоска!
Покажи ми очите на Лувъра!
Този френски мосю преговаря поезия
и си мисли, че жъне престиж.
С аромата на френски парфюм и на релси
все по-чужд избледнява Париж.
AFISH.BG
