***
Нищо не крие нощта.
Освен един сън – буден.
Този сезон умря,
без да разцъфне в чудо.
Нищо не чувам сега.
Освен един марш – последен.
Как да звучи стиха с този глас –
сив и леден.
Още навявам тъга.
Станах догоре пряспа.
Паднеш ли с мен в снега –
никакъв шанс за бягство.
Галя го с мокра ръка.
С ледни очи и устни.
Колко е тъжен смеха
в къща без летни чувства.
Пак ще излъжа съня.
Този сезон е мъртъв.
Нищо не плаче така,
както капчук на църква…
***
Колкото вяра във празничен храм.
Колкото капка в пустиня.
Още сънува. Далеч е от тук.
Още е влюбено-синя.
Още събира в очите си дъжд.
Още небето люлее.
Колко простори – измисля, руши…
Колкото плаче – се смее.
Страх я сковава, смело върви.
Дъх й не стига, а пее.
Дълго се вглежда – бездънни очи.
Зима, а лятото тлее.
Колкото шепот и колкото вик.
Няма си нищо познато.
Още се вслушва. Дълго мълчи.
Колкото тиха – проклета.
Колко я гони и колко я кле –
тръгне ли – спира сърцето.
Колкото буква и колкото стих.
Колкото свят и отгоре.
Тя е от тези – до дъх и до гроб.
Колко живот е?! Живей я!
Дишай я! Смело! През смях и сълзи!
Тази любов си е твоя…
***
Есента се загръща с дълбоко и тихо отсъствие.
И какво да очаквам, щом мракът се люби с дъжда…
И какво да поискам, щом всичко до корен е дала –
безнадеждно се ронят последните жълти листа.
Тишината е птица, изпяла тъгата до края,
а сърцето е стая, която си няма таван.
Аз по вятъра своите мисли дъждовни гадая,
а пък вятърът вие, от есенна мъка пиян.
Знам, животът е избор от влюбени липси и грешки
и сърцето си плаща със лихвите всяка от тях,
ала още мечтае за пролетно цъфнали срещи,
с три надежди завито, преди да се пръсне от страх.
Любовта е ожулила всички сърдечни пътеки
и така е пораснала – с всяка раздяла по грам.
Аз отдавна го знам – есента не е място за всеки…
И къде ли отивам? Навярно където си – там!
Соня Георгиева
AFISH.BG
