* * *
“Где е нежната любима,
някога от теб възпяна,
с чудни пламъци когато
бе душата ти огряна?”
Пламъците прегоряха,
студ и мрак царят в гръдта ми;
тази книжка днес е урна
с пепелта на любовта ми.
* * *
Когато пред вас любовта си признах,
не казахте нищо, прозявка видях;
но щом я изрекох красиво и в стих,
с безкрайни похвали за миг се сдобих.
* * *
Вярно ли е, че ме мразиш,
вярно ли е, че си друга?
Пред света ще се оплача,
че ме пъдиш без заслуга.
О, неблагодарни устни,
как говорите хапливи
за мъжа, целувал с обич
вас блажено в дни щастливи?
* * *
Годините бързо минават,
род иде и в гроба прехожда,
ала любовта ми не стихва,
сърцето ми тя пробожда.
Ах, само веднъж да те зърна,
и на колèне пред тебе сам,
умирайки, да ти кажа:
“Обичам Ви, мадам!”
* * *
Накрая на хоризонта
изниква в мъглив полумрак
градът с високите кули,
загърнати в късния зрак.
Влажният вятър набръчква
посивелия речен лик;
тъжно с веслата поскърцва
лодкарят в моя каик.
Но слънцето мигом просветва,
надига се в сетна заря,
показва ми свидното място,
където любовта ми умря.
© Превод от немски: Венцеслав Константинов
AFISH.BG
