Ленард Норман Коен е канадски поет, писател и автор и изпълнител на песни. Музиката му оказва силно влияние върху други автори на песни и са записани стотици варианти на негови произведения.
Той е роден на 21 септември 1934 г. бблизо до Монреал в еврейско семейство. Публикува първата си стихосбирка през 1956 г., а първия си роман – през 1963 г.
През 1961 г. публикува стихосбирката „Кутийка със земни подправки”, която го прави известен и в Северна Америка, и в Англия. (На корицата на изданието от 1968 г. пише: „Възторжен празник на нежна и еротична любов от блестящия млад поет, фолк певец и автор на “Красивите неудачници”). Отзвукът в пресата е още по-шокиращ: „Джеймс Джойс не е мъртъв. Той живее в Монреал под името Ленард Коен.”
Първата му плоча „Песните на Ленард Коен” от 1967 г. е и първият му сериозен успех – година след това той вече е световна звезда. Междувременно е издал няколко сборника със стихове и два романа, защото истинското му призвание е писането. Както сам казва – да бъде певец на сцена е чиста случайност, която цял живот го удивлява. Въпреки огромния успех и предвид факта, че песните му са изпълнявани от Джо Кокър, Боно, Елтън Джон и много други, а освен това и Боб Дилън му посвещава албума си Desire, Ленард Коен не е типичен представител на шейсетте – той е типичен представител на себе си и такъв остава и до днес. Омайващата комбинация от магнетизъм на самотен поет, черна ирония на градски екзистенциалист, хитра усмивка на будистки скитник с неописуемо чувствен глас и покоряващо сценично присъствие препълва редица зали по света, въпреки рекордните цени на билетите, достигащи на черно и до близо 1000 долара.
През деветдесетте години Ленард се оттегля в дзенски манастир в Калифорния, тъй като по онова време, както сам признава, почти постоянно страда от депресия. В манастира той е ръкоположен за монах под името Дзикан (Мълчаливият). Избира Калифорния не заради слънцето, палмите или всичко онова, което го прави особено привлекателно място, а „защото Калифорния е краят на света, есенцията на Апокалипсиса… общество в състояние на разпокъсаност.”
„Понякога се чудех дали отново ще пея на сцена. Не че правех трагедия от това, но докато си оправях леглото или готвех (бях готвач в манастира), си казвах: “Както изглежда, това е животът ми и повече никога няма да пея на сцена, с това е приключено, край!” От време навреме поглеждах към китарата си. Все още пишех песни. Но идеята за предстоящо изпълнение пред публика започваше да избледнява, спомня си той в едно от редките си интервюта за монреалския ежедневник “Ла прес”.
Пол Саймън, Ленард Коен, Кийт Ричардс и Чък Бери
Ленард Коен пее, танцува, рецитира. Усвоявайки всички техники и трикове на занаята, той се забавлява хем да ги пародира, хем да ги пресътворява с все същия полусериозен и полуизвиняващ се тон на човек, който постоянно се чувства неудобно заради цялата шумотевица около него. И въпреки твърдението му: „Ние не контролираме шоуто”, сценографията е изпипана и подчинена на желязна манастирска дисциплина, a изпълнението и мизансценът само на пръв поглед изглеждат небрежно спонтанни. Въпреки възрастта си, с филцова шапка – реквизит и метафора едновременно, заобиколен от деветима прекрасни музиканти и три вокалистки с херувимски гласове, Ленард Коен кара, понякога доста различната публика и в Америка, и в Европа, и в Австралия, и в Азия, да става на крака и остава във фантазиите на всички онези жени, чието съзнание и тяло са били докосвани от поезията и музиката му.
AFISH.BG
