Винаги с леко запретнати ръкави на сакото, сякаш готов за нападение. Сякаш готов да отбие удар. Безупречен като потомствен граф. Не помня как и кога точно сме се срещнали за пръв път. В кафенето на писателите, разбира се. И просто си седяхме на една маса и винаги нещо си намирахме да си говорим. Кавалер до мозъка на костите си, с едно леко покровителствено отношение на по-големия към по-малката. Внимателен и сигурен.
Когато дойде за пръв път в новия ми апартамент, погледна през прозореца и каза: „Колко е хубаво, че оттук се вижда черквата. Човек трябва да има храм пред себе си.”
Тогава е минало между ушите ми, но е останало в душата ми. Говорехме си. Знаех за тежките години в живота му, без никакви подробности. Споделеното начало на писателския му път: майка му, която му казва, че 7 години ще го издържа, за да може да пише. И ако за тези 7 години не успее, значи не е писател. Успява, разбира се. Издават го, успешен е, четен е, харесван е. Бях си купувала „Опит за оцеляване” и „Белият дявол”, помоли ме да му ги дам, защото ги няма. Дадох му ги, тоест, той си ги взе от библиотеката ми.
Щастлив като дете.
Събирахме се вкъщи, обикновено след като кафенето и ресторанта на СБП затвореха. Ицо наливаше домашна ракия от 20-литрова туба направо в чашите, без да падне и капка встрани. И в това беше безупречен. Виждала съм го и ядосан, но обикновено потушаваше дърлянията, възможни да прерастнат в скандал. Не понасяше невъзпитаното поведение, независимо чие – на непознат, присламчил се към компанията, на познат или на близък приятел.
Понякога се обръщахме към него с „Цокалчев” – от Ицо Калчев.
По-късно, когато започна вулгарните си романи, ходехме с Виктор Пасков в „кръчмата на Калчев „Пред канала”. Заведение на „Евлоги Георгиев”, на три минути път от апартамнета му. Там пишеше. И пиеше.
Идваха приятели, идваха хора, които искаха да го видят, идваха и съмнителни типове. Ние с Виктор пишехме нонсенсни стихотворения, Ицо се смееше като му ги четяхме. До среднощ. На другия ден Цокалчев продължаваше да пише.
Дисциплиниран в работата, помнеше винаги седемте години, отпуснати му от майка му, докато тя с частни уроци е осигурявала възможността му да усъвършенства писателя в себе си. Вулгарните романи бяха неистов писък в новата литература. Крайно отричани и безкрайно прославяни. Нарочиха го за ясновидец – предсказваше коя от политическите фигури или подземните босове е следващият, отправил се по пътя, от който няма връщане. Той само се усмихваше. У тях на стената висеше бухалката, която му бяха изпратили анонимно. Като предупреждение. Тогава беше изпратил жена си Ели и малкия Сашко, сина им, някъде в провинцията. Той остана в София. И продължи да пише. В едни китайски тетрадки – с хубава твърда подвързия и гладки бели листа. На ръка. У тях – върху бюрото, подарено на дядо му от цар Фердинанд.
Тези детайли съм ги снимала, докато правех предаване в Нова телевизия. Искаха да покажа успели българи. Българи, успели да се прехранват с труда си. Творческия.
Годината беше 2000-та.
Веднага предложих Христо, леко ми се надсмяха – били го канили многократно за участие в медията, но отказвал, та аз къде съм тръгнала. Към „кръчмата на Ицо”, къде другаде. С камерата, с осветителя и с прикрепената към мен Дея Йорданова. Която да ми гледа сеира. Естествено, че се бях обадила на Ицо предварително и той каза „Идвай”. По пътя научих, че са намерили Иво Пашалийски пребит в една хотелска стая. Иво, който беше едно прекрасно светло момче, нямащ нищо общо с ъндерграунда. Близък на Цокалчев до братство. Иво, когото и аз толкова много обичах. Стиснах зъби, защото оператор и техпер не са ми близки, та да ме гледат как цивря. Но в себе си взех решение, че просто ще отидем до мястото на срещата и ще отменим снимките.
Ицо чакаше. Прегърнахме се кратко и мълчаливо. „Работим!”, каза.
Опразниха заведението, кабели, камери, въпроси, отговори, от там у тях. Пак разместване на мебели, кабели, осветление, камера, въпроси, отговори, Ели изсипва една кутия от обувки, пълна със снимки – избираме какво да се снима за пресечки, бюрото, тетрадкта, в която беше написал само няколко страници от поредния роман, разказва, показва, подсказва. Работим. Аз си стискам сълзите, на него само си представям какво му е, но работата е преди всичко. Винаги е бил отговорен човек, винаги. Може да осъмнем над чашите, можем да спорим да сутринта, може да искаме да се завием през глава и да си преживяваме трагедиите, но работата трябва да се работи. Толкоз. Това съм научила от него. Безкраен Цокалчев! Опитваха се да омаловажават писателския му труд – карал по тънката лайстна, имал информатори, поръчково пишел, той отговаряше на журналистите с убийствено сериозното си чувство за хумор:
„Да, поръчков писател съм. Поръчвам си водка и пиша.”
Да, бе, пиеше. Ама и пишеше. Не знам дали разбрате, знам, че е трудно за разбиране, но ако нямаш нагласата да го разбереш, аз не мога да го обясня. И не искам. И не трябва. Не знам дали сте чели романите му – и невулгарните, и вулгарните. Ако не сте, аз не мога да ви накарам да ги прочетете. И не искам. И не трябва.
Преди 11 години Христо си тръгна. Без да си допише започнатото. Естествено и с това направиха спекулация, както и с много неща приживе. Няма да обяснявам. Не искам. И няма смисъл. Христо Калчев е писател, който ще остане. Защото цял живот той, шампионът по фехтовка, играеше своя танц със саби върху жаравата на литературата и си проправяше път през огъня на битието. Асо!*
Маргарита Петкова
*Асо (фр. assaut – нападение) При фехтовка — сполучливо нападение; докосване на противниковия състезател.
Откъс от “Нерон вълкът”:
— „Нерон“ търси контакти — Каза Дебелият на стари другари в просторната си спалня, където лежеше с едновременна атака на бъбреци и подагра. — Вълкът не е толкова голям гявол, колкото мислех.
Трима души бяха насядали около маса в другия край на спалнята. Все стари съратници от апарата на ЦК на БКП, проверили и доказали близостта си за половин век управление.
— Имаме ли човек сред полицаите? — попита Валентин Андреев, който вчера се беше върнал от Щатите и още не беше в течение на събитията.
— Не точно — отговори най-младия участник в срещата. Някога той беше зам. министър на вътрешните работи, отговаряше за кадрите и стана генерал на 36 години. Казваше се Стоян Боев, беше инженер-електроник, завършил в пражкия Карловски университет и говореше 5–6 езика. — Тия шестимата Семерджиев уволни сред първите и са озлобени кучета. Минаха на другата страна и отдавна търсят контакти с престъпния свят, но жената на един от тях има брат, който също излезе от системата, но работи за нас. Чрез него ще разберем каква е първата акция на Вълка. Отсега мога да ви кажа, че ще бъде някъде по морето и жертвите ще бъдат руски ветерани — афганци.
— Ще си платим идиотщините на Живков — каза Младенов, един от бившите му секретари. — Той създаде тая армия от борци, сега ние ще сърбаме попарата.
— Спокойно — Дебелият пусна бели, пухкави стъпала на пода, вдена ги в чехлите и се изправи пъшкайки. — Владеем положението вътре. По-интересно е как се движат девизиите навън.
— Добре шефе — обади се Лозев, „човекът тайна“, както беше известен в „Пентхауз“ или ръководството на БКП, ДС и КГБ в България, след уж демократичните събития от 10.11.1989 г. — Цюрих, Щутгарт, Вадуц и Виена. Искаш ли да видиш отчетите?
— Не сега — Дебелият наметна халата и ги покани с кимане. — Вечерята ни чака момчета!
Последваха го в просторен хол, мебелиран в стил „Бидермайер“, изчакаха го да седне и се разположиха срещу него. Ракии, салати, вино в ледени подноси и ордьоври вече бяха разположени между розенталовия порцелан и сребърните прибори.
— Малцайт! — Дебелият навря салфетка в халата и взе гарафа с ракия. — По една евксиноградска? — разля по чашите, намигна тарикатски, вдигна кристала пред очите си. — От Русия получих списък на стотина афганци, които по заповед на Степанчик и Иванков идват тук да превземат Черноморието. Десет имена подхвърлих на Вълка. Ако ги очисти и другите подвият опашки, О’кей, ако не, ние ще трябва да се намесваме.
— Кога очакваш сводката? — попита Младенов.
— В понеделник.
Беше петък 10.30 вечерта.”
Христо Калчев, 1996
AFISH.BG
