ЛЮБОВ В ГОЛЕМИЯ ГРАД
Погледна ме ти с кестеняви,
огромни очи.
И как се усмихна, момиче!
Там, под дървото с фенера,
където пламтяха листа.
Ни дума. А искахме много
неща да си кажем. Но духаше
вятър и двамата само мълчахме.
Там, под дървото с фенера,
където пламтяха листа.
Ти стоеше пред мене с развени
коси, облегнала гръб
на металната хладна кора.
Там, под дървото с фенера,
където пламтяха листа.
Жадувам за твоите
тъй замечтани очи,
за дървото с фенера,
където тогава пламтяха листа.
НА ПТИЦАТА ПРОЛЕТ
Пух напира от теб.
Затова избуяват цветята, тревите.
Пера зеленеят по теб.
Затова се разлиства гората.
Зелени светулки проблясват в перата ти.
Затова си тъй млада.
С бисерни капки дари те брат ти, утрото.
Затова си тъй пищна.
О, древна птицо, ти идеш от царството на всемогъщото Слънце.
Затова са излезли Човек и Звяр, и Земя —
да те посрещнат.
Ще им гостуваш за кратко,
но ти ги избавяш: разтваряш вратите на бялата тюрма,
в която ги хвърли Зимата.
И затова ще пристигнат певците —
да те прославят.
Пролет чаровна!
Ти вдигаш глава.
Затова е тъй синьо небето.
И стопля ни твоето златно око.
И ти ни оглеждаш.
И затова ние всички живеем.
ТВОЯТ ТОВАР
Пренасяш товар след товар
в мазето, капнал си, но го подреждаш,
а друг надзирава излизат ли всичките въглища,
сякаш е вече краят на месеца.
Тогава е черен животът ти
като лицето на стар въглищар,
прогизва от пот.
Но ти се съсипваш, оставаш без дъх, а други стоят —
на тях им е леко,
премятат в ръце само връзката ключове.
Все пак изтикваш количката в склада до черния куп
и слагаш катанеца,
после се миеш, изтъркваш калта,
от която дошло ти е вече до гуша,
и ето че пак засияват очите ти —
ясни и бодри.
Понякога вземаш на рамо сина си,
сякаш желаеш на въглен да го превърнеш,
както трудът прави с тебе,
но тъкмо тогава ти се засмиваш,
понеже отново поемаш товар.
© Превод от немски: Венцеслав Константинов
AFISH.BG
