НА МАМА
Капчукът капе – цяла нощ, до ужас.
Налива ум на камъка студен.
Нелепо е, че всяка смърт е чужда,
когато всеки път е споделен!
Сега си мисля – в тоя мътен хаос, –
че твоя ред е страшно предстоящ:
че идва ред на мойта мъжка жалост
да слуша пред олтара “Отче наш…”
Ръцете ми треперят, нямам сили
за камъка на твоя гроб – но знам:
голямата камбана в село Смилец
провлачено ще бие –
бам-там,
бам-там,
там,
там,
там.
И после ще запомня пръст разрита –
и лудата си мисъл в този миг:
че ситната трева ще става сита
след ехото на моя тъмен вик.
Така ли е: умираме отделно,
макар че идваме един от друг?
Това ли е: изчезваме безследно –
като зърна, затрупани от плуг!
Капчукът капе – цяла нощ, до ужас.
Налива ум на камъка студен.
И страшно е, че всяка нощ е чужда,
когато всеки ден е споделен!
© Иван Динков, „Лична карта”
AFISH.BG
