ТЪЙ РЕЧЕ МАРГАРИТА
Тъй рече Маргарита, сякаш отбрули думи подредени
на бремето под похлупака или под шапките на гении.
И заприиждаха красавици – кокетки с неизвестни сметки,
и трижди вдигахме наздравици, докато жаждата омекна.
В миг микрофонът се провикна към ситата тълпа от зрелища,
а някой шепнеше молитва и постепенно се усещаше,
че става нещо интересно, неясно и неординерно,
но пипалата на протеста отрязал беше някой вчера…
До днеска бяхме се надявали: ще дойде Маргарита с Виктор,
а сякаш яхаха ни дяволи, но ние пък им бяхме свикнали.
И тъй поглъщахме поезия, и тъй назад не ни се тръгваше,
че искахме да се поглезим с представата за свойта същност.
Така и не видяхме Виктор, но Маргарита го цитираше
съвсем изкусно, неприкрито, докато ни дрогира с лирика.
Когато бавно изтрезняхме, със чук ни спука махмурлука
и бяхме ли, или не бяхме, но пяхме с Маргарита тука…
Какво ли чувство предизвиква в нас виртуозната усърдност:
цитира Маргарита Виктор, а той бил тук, не си е тръгнал,
защото себе си познава и предпочита с Маргарита
да разгадава хорски нрави, съдби, любови, страсти скрити…
Кой там във мрака рецитира, или цитира стих, обаче
палачът с лунната секира екзекутира вещо здрача
и Виктор кротко акустира в сърца заспали, в бледи вени –
тъй рече Маргарита: Виктор съм аз, но той е в неведение.
Поезията прави чудо, сънуваш я, а тя скитосва –
сънува те, а ти се будиш със безответните въпроси:
коя е Маргарита, кой е избраникът от нея – Виктор –
и отговаряш си спокойно, че господинът не е никой,
напротив, той е много някой и няма как да бъде скрито,
и няма как да не отгатнеш, не друг цитира Маргарита –
самоцитира се, но иска да бъде него, мен и всички,
това ни прави много близки със Виктор, сякаш си приличаме.
… И тъй, и тъй, и тъй нататък – поетът трябва да е кратък,
със къси стихове той може светът в дланта ни да положи.
© Димитър Христов
© Снимка: Ивелина Чолакова
AFISH.BG
