— Това е лошото на говоренето — каза той. — Винаги обърква нещата. Ако човек започне да говори за правенето, винаги завършва с разговор за нещо друго. По-добре направо да се действа. Тази скала например. Да я гледаш е правене, а да я видиш е неправене.
Трябваше да призная, че думите му нямаха никакъв смисъл за мен.
— Имат! Имат! — възкликна той. — Но ти си убеден, че нямат, защото това е твое правене. Такъв е начинът, по който ти постъпваш спрямо мен и света.
Отново посочи скалата.
— Тази скала е скала заради всичките неща, с които знаеш какво да правиш — каза той. — Аз наричам това правене. Един учен човек например знае, че скалата е скала само заради правенето, затова ако той не иска скалата да е скала, просто трябва да не прави. Разбра ли какво имам предвид?
Въобще не го разбирах. Той се разсмя и направи нов опит да ми обясни.
— Светът е свят, защото ти знаеш правенето, нужно да го превърне в такъв — каза той. — Ако не знаеше неговото правене, светът щеше да бъде различен.
Той ме заразглежда с любопитство. Спрях да пиша. Исках просто да го слушам. Продължи да ми обяснява, че без това правене около нас няма да има нищо познато.
Той се наведе, взе от земята между палеца и показалеца на лявата си ръка малко камъче и го вдигна пред очите ми.
— Това е камъче, защото ти знаеш правенето, нужно да го превърне в камъче — каза той.
— Какво казваш? — попитах аз с най-неподправено недоумение.
Дон Хуан се усмихна. Изглежда се опитваше да прикрие известно чувство на лукава радост.
— Не зная защо си толкова объркан — каза той. — Ти си избра думите като средство за общуване. Трябва да си на седмото небе от радост.
© Превод от английски: Юлия Бучкова-Малеева
AFISH.BG