КАКЪВ БРЪСНАР ИМАМ, МАМО…
…Все още ми расте брадата;
ноктите, косата…
40 дни ще продължи така.
А после –
Бог ще ме обръсне,
ще ми изреже ноктите,
ще ме подстриже…
– Честито!
И добре дошъл,
мой блуден Ангел.
СКЪПИ ПРИЯТЕЛЮ…
Хайде сега да си разменим гърбиците –
ти вземи Славата,
аз ще поема Позора –
относителната тежест е една и съща –
просто, за разнообразие.
И, моля те,
престани да плачеш – натъжаваш ме.
АГОНИО СЛАДКА…
Първото ми умиране –
като преживяване –
беше изключително.
Повторенията изхабиха чувството.
Предвкусването на самата смърт обаче –
полъх, тембър, аромат, видение –
призвежда по-сладостни тръпки. –
Всеки път.
Сякаш любиш,
полубезплътно,
самия себе си.
(“Обладаваш така,
както би обладал огледало.”
К. Павлов)
И се раждаш –
пак от себе си.
Едновременно –
син, баща и близнак
на самия себе си.
Как да го изразя –
странен двойник:
вече си ТАМ,
а още си ТУКА.
Ето този миг,
Този миг…
Другото е досада, ритуал. –
Свалям ти шапка, скучна бабичко;
да беше сменила поне чаршафите.
© Константин Павлов
AFISH.BG
