Странно нещо е животът. Водим своите битки с упоритостта на неуморни стратези – Наполеоновци, които не се отказват лесно, не се предават. Ако по време на истинска война познаем смирението, в личните си войни сме безкомпромисни и безпощадни. Искаме да получаваме, но без да даваме; искаме любовта единствено за себе си, а това ни превръща в тесногръди егоисти; искаме да бъдем на гребена на вълната, но не благодарение на умението си да плуваме добре.
Кой не мечтае за лодка в откритото море на съдбата?
Малки момиченца мечтаят да станат балерини. Малки момченца виждат себе си като бъдещи летци. Днес филмите окуражават нашите малки надежди, че ни е писано да съществуваме без излишни неудобства. Мечтите са попарената вода, която се излива върху нас малко по-късно. Порасналото момиче е сервитьорка, а младежът продава дамско бельо в магазин на „Витошка“. Две същества, които не спират да обвиняват всичко и всички. Времето за губене никога не е достатъчно.
Двама разсърдени души, които се изправят срещу цялото човечество. Бълват думи, много думи. Няма какво да им се опре, те са наясно с вселенските несгоди, затова вият като вълчици насред гора, в която не припознават дърветата като свои.
Дърветата често са предпочитани за прегръщане пред хората.
Вечер убийственото мълчание ги запраща в суматохата на отчаянието, защото в сериалите героите не живеят като тях. Нито маниерът за отварянето на вино е същият, нито са същите огледалата, в които жените оправят грима си, а мъжете бръснат наболите си бради. Късно през нощта заканите да променят себе си става почти осезаема. Крадците на мечти трябва да понесат своята отговорност.
Да си пожелаеш нещо от сърце няма нищо общо с глагола „искам“.
Надеждите са големи единствено в роман на Дикенс. В живота никой не е виновен, че среднощното мълчание ни самоубива бавно и сигурно, докато обмисляме кого да обвиним на сутринта за собственото си поражение.
Добромир Банев
AFISH.BG
