Днес празникът е голям и всенароден – Никулден. Св. Николай Мирликийски е патрон не само на носещите името му и неговите производни, но и закрилник на бедните, на моряците и на банкерите.
Винаги съм се чудела как едновременно и всенародно ще празнуват бедните и банкерите, но такава е традицията и не можем да я променяме. Нито е редно. Аз си имам дете Николайчо вкъщи, тъй щото ще се отдадем на празнуване и почит към светеца. Това са домашни работи и какво да ви занимавам с тях, да имате риба на трапезата си всички, да си сложите по една люспа в портмонето, та да ви е пълно през цялата година и да ви върви като по вода.
Фейсът днес намирисва на риба всякаква, няма лошо, стига да не е развалена. Не говоря за снимките на пълнен шаран с орехи в тесто и на всякаквите чудесии, които се спретват, та да учудят окото и възхитят небцето. Празникът си е празник, но потоците „поетична” плява се леят ежедневно. И са толкоз пълноводни, че просто няма къде да изтекат, та затлачват пространството и го превръщат в блато. Ще кажете тая пък какво се пъне да дава оценки. Не бе, изобщо не се пъна. Освен това не съм даскал Кольо от килийното училище, та да направлявам ръката с калема или да удрям с показалката през нея.
Разказвали са ми, че веднъж Ламар казал: „Нека да има поети и то всякакви, колкото повече, толкова по-добре, току виж се пръкнал и някой Ботев.” Миличкият бай Лальо, прегърнал диалектиката, се надал човекът, че и в поезията количествените натрупвания водят до качествени изменения. Доказателства, че този основен закон действа на литературното поприще, досега няма открити, няма открити. За сметка на това като шарани в развъдник се пръква плеяда след плеяда, дето плува велемудро с опулени очи и нацупени устенца и пита пренебрежително: „Кой е пък тоя Ботев?”
То аслъ кой е?! Написал само 24 стихотворения до 28-годишната си възраст. Днес 18-20 годишни, че и по-малки, са с издадени 7-8 книжки, ехеееей! И имат страници в социалната мрежа, и блогове, и сайтове и от там поучават, засипват, заливат, наводняват бедното фейсбукчовечество. Живи и здрави да са, бай Лальо е прав – нека да има всякакви. При течащи водоеми мръсотията минава и заминава, а блатата рано или късно си намират някой Фауст, дето „да пресуши водата застояла, това ще бъде мойта цел върховна”. Времето, времето е най-добрият Фауст, там пет за четири няма, отвява ненужното, изчиства Авгиевите обори, даже сигнатурите не остават за поколенията. Е, става бавно.
Господинчовци и госпожички за един ден хвърлят въдици, захлебват пространства, всякакви лъскави блесни трепкат примамващо към поредния „шедьовър”, бедни литературни рибари знаят мрежи да плетат, та ги хвърлят нашироко, белким уловят поне един читателски лайк повече от колегата по перо, застанал в опасна близост. Ако самите гениални творби не достигнат желания улов, пишат се кървави писма, прощални слова и обидени изречения как нито вие, драги читатели, нито този свят, ме заслужавате. Това е черезвичайна мярка, но и него го има.
Не съм ядосана, та да заклеймявам. Нямам това право. Не съм ментор. И нямам желание да бъда. Но все по-често ми идва нанагорен този бъкащ от балъци водоем, който някои наричат висока съвременна литература. Това, което казвам, не ви се харесва, нали? И на мене не ми харесва. Ситуацията не ми харесва. Положението не ми харесва. Ама това е положението, Минке. Стръвта за слава е адски привлекателна, неустоима е, особено като се огледаш и си речеш: „Че аз да не съм по-лош от тоя, бе!” Ми така погледнато – не си. Обаче ако си кажеш „Абе аз не съм по-добър от оня”, тогава има надежда да излезеш от блатото, да тръгнеш срещу течението на вливащите се в него потоци и да избегнеш лъстивата стръв на суетата.
Това не става само с писане, трябва и акъл. Да си пуснеш брада като Ботев не те прави поет. Да се снимаш а ла Пушкин, не те прави поет. Дори и на Уолт Уитман или Чарлз Буковски да го докараш откъм външен вид и (зло)употреба с алкохол, не те прави поет. Който го разбира, ще избегне въдичката. Който не – ще я налапа и ще си мисли, че сам Господ го изтегля нагоре, та да го сложи възможно най-близко до себе си. А тиганът чака. Точно както казана в ада. Защото суетата е един от седемте смъртни гряха. Любимият на Сатаната. Всеки има своя ад, всеки има и своя рай. По средата е земният ни път. И дано св. Никола ви даде вълните, които заслужавате – кой на гребена на вълната, кой отвян от цунамито на времето. Комуто – каквото.
Маргарита Петкова
AFISH.BG
