На 26 март през 1892 г. умира най-великият американски поет, поне на XIX век. Без него стиховете нямаше да се освободят от техническата претенция на римата, поетичната любов щеше да остане сладникава и превзета, простотата нямаше да се пропие с интелектуалност и животът щеше да остане табу.
Думите нямаше да са същите без Уолт Уитман.
Журналист, есеист, хуманист, той е вечен поет, а трудът на живота му е „Стръкчета трева”. Въпреки че написва повече от 300 стихотворения, той преиздава общо 10 пъти допълнени версии на сборника. Вместо да завещае солидна библиография, Уитман облича целия си стремеж към божествено съвършенство в една стихосбирка.
“Едно дете попита: „Какво е тревата?“, като ми носеше пълни
шепи.
Как бих могъл да отговоря? Повече отколкото детето аз не
знам какво е тя.
Предполагам, че трябва да е знамето на моята природа,
изтъкано от изпълнена с надежди зеленина.
Или предполагам, че е носната кърпичка на Всевишния,
ухаещ подарък, или бележка, преднамерено изпусната.”
“Leaves of Grass”, преведена на български като „Тревни листа” или „Стръкчета трева”, излиза за първи път през 1855 г. Освен че сам поема разходите по първото издание, биографите на Уитман твърдят, че сам е зареждал стиховете си и хартията в машината в почивките на работниците между печатането на вестници и рекламни брошури.
Уолт Уитман се обучава в печатарския занаят още през 1830 г. в Бруклин, когато едва 12-годишен е принуден да прекъсне образованието си, за да помага на баща си да издържа многолюдното им семейство. Той е второто от общо 9 деца, 4 от които са с увреждания.
Работата край печатарската машина развива любовта на Уитман към литературата, а четенето на любимите му автори Омир, Данте и Шекспир изгражда новаторския му поетичен стил, който осъществява прехода от трансцендентализма към реализма в американската литература и който толкова силно впечатлява самия Ралф Уолдо Емерсън, а по-късно и Хенри Дейвид Торо – най-емблематичните фигури на трансценденталното течение.
След големия пожар, който изпепелява Ню Йорк през 1835 г., Уолт Уитман заменя печатарския занаят с учителския, а после и с журналистическия, докато не се посвещава окончателно на поезията след 1855 г.
“Умението да четеш тъй дълго упражнявал ли си?
А тъй горд дали си бил, достигнеш ли до смисъла
на стиховете?”
Уитман често е наричан „бащата на белия стих”, въпреки че не го е измислил. Неговата поезия е първото по рода си и революционно за времето си съчетание между традиционната емоция на поетичния жанр и простотата на прозаичния изказ.
Той е силно вярващ, но не почита определена религия, а вярва в любовта и доброто у хората. Стиховете му преплитат библейско смирение и безпрецедентно сексуално откровение, което дори коства на Уитман поста му в Министерството на природните богатства, чийто главен секретар определя стихосбирката „Стръкчета трева” като „обидна”.
(…) клончето все още странен символ за мен си остава, кара ме
да мисля за мъжествената обич,
за всичко това и въпреки че дъбът блести в Луизиана самотен,
на място широко и пусто
и пръска ведри листи цял живот без приятел, без любовник
наблизо,
знам прекрасно – аз не бих могъл така.
Сексуалната ориентация на поета винаги е предизвиквала сериозни дебати, като дори се твърди, че поезията му е провокирала своеобразна „сексуална революция” в американската литература. Една част от „Стръкчета трева” е озаглавена „Каламус” на името на тръстиково растение, чиито цветове имат фалическа форма. Друга референция е древногръцки мит за младеж на име Каламус, който бил толкова влюбен в своя другар, че когато той се удавил, Каламус последвал съдбата му, а на мястото пораснала буйна тръстика и шумоленето й още довява любовните шептения на младия мъж.
Няма категорични доказателства, че Уолт Уитман някога е имал интимни контакти с други мъже, макар според някои спекулации първият му любовник да е бил войник с ампутиран крак, за когото поетът се грижил в Ню Орлиънс по време на Гражданската война през 1865 г.
В писмо до свой приятел обаче Оскар Уайлд, признат хомосексуалист, пише за Уолт Уитман, на когото се възхищавал: „Още усещам горещата му целувка върху устните си.”
“и аз знам, че Божията ръка е моето обещание,
и аз знам, че Божият дух е моят брат,
и че всички мъже, раждани някога, са също мои братя,
а жените – мои сестри и любовници,
и че в основата на създаването стои любовта”
Гениалността на поезията лишава от смисъл самоцелното търсене на този отговор. Любовта в стиховете на Уолт Уитман не се побира във вселената, заключена между двама души, защото е световна, религиозна, вечна величина. Заедно с вдъхновението от природата любовта на Уитман към хората вдъхва живот на поезията – такава, каквато продължава да живее и днес, така че ничия смърт да не може да я убие, даже и на Уитман.
“(…) най-малкото стръкче трева доказва, че смъртта не съществува,
а ако изобщо е била, тя е водела към живот, не го е чакала
на ъгъла, за да го задържи,
или да прекъсне момента, в който се появява животът.”
Текст: Десислава Микова
AFISH.BG
