През 90-те години на миналия век, когато театърът в България едва оцеляваше, един режисьор се стараеше да създава истинско изкуство. Увличаше актьорите в своята естетика и привличаше зрителите с талантливия си творчески поглед към литературния текст и сцената. На Стоян Камбарев обаче не му бе писано да живее дълго. Отиде си едва на 44, на днешния ден – 21 септември, преди 18 години. Оставаха само десет дни до премиерата на последната му постановка – „Три сестри”, а вкъщи напразно го очаква 4-годишният му син…
Постигна театрални върхове, но не успя да победи болестта. Почина от рак на белите дробове, след като успя да създаде забележителни спектакли като „Три сестри”, „Завръщане у дома”, „Майката – Васа Железнова 1910”, „Януари”, „Черна дупка”, „Времето и стаята”, „Рожден ден”, „Ревизор”, „Любовникът”, „Музика от Шатровец”, „О, щастливи дни”, „Идеалният мъж”, „Солунските съзаклятници”… Провокираха го текстовете на най-големите – на Чехов, Пинтър, Радичков, Гогол, Бекет, Оскар Уайлд; на Константин Илиев, Стефан Цанев, Георги Данаилов. И с твърде краткия си път остави незабравима следа в българската култура, която днес продължава да живее с ежегодната награда, присъждана от фондация „Стоян Камбарев” на млади творци.
Стоян Камбарев и Деси Тенекеджиева в най-щастливия си период като съпрузи и съмишленици в театъра
Той е роден на 9 октомври 1953 г. в Пловдив. Следва първо инженерство в София, но през цялото си студентство участва като актьор и асистент на режисьора Любомир Дековски в студентския театър „СУ 113”. През 1983 г. завършва и театрална режисура във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Димитрина Гюрова. Специализира в Краков и Катовице (Полша) и в и в Academia „Silvio D’amico” и Римския университет (Италия). През 1995 г. поема клас по театрална режисура в НАТФИЗ. След смъртта му през 1998 г. неговата съпруга – актрисата Деси Тенекеджиева, основа фондация на името на талантливия театрал.
В деня, в който Стоян Камбарев се раздели с белия свят, си спомняме за талантливия режисьор с негови размисли за театъра, посланията, актьорите и публиката:
„ТЕАТЪРЪТ … е самотно занимание. В самотата откриваш пропуснати истини, емоции, светове, които си подминал. … е старателно подреден хаос … е спомен и живот … никога смърт.”
„СПЕКТАКЪЛЪТ … приобщаването ти към самотните светове на други хора, изкушени от играта театър … някъде там, в тази безумна, болезнена самота се ражда нещо. Нещо, което обичаш, което е нужно на други хора. … отказ от театралната подреденост … несъпоставими по важност неща спокойно могат да се случват едновременно. … дребното и излишното непрекъснато трябва „да се мотаят в краката” на основното действие; второстепенните персонажи просто не трябва да знаят кой е главният герой и какво изобщо е главното в спектакъла, а главният герой трябва да избягва да стои в центъра на сцената, и то на преден план. … в разработването на отделните актьорски линии да се стига до явно излишни подробности: сякаш всяка линия е единствената и най-важната в спектакъла, а после да се смесват нецелесъобразно, невъзпитано, пречейки си една на друга вместо другарски да си сътрудничат в името на пълната и окончателна победа на скуката, т.е. на основната идея.”
„СЛУЧАЙНОСТТА … структурообразуващият фактор, който ме изпълва с доверие. Този мил травестит, така често навличащ дрехите на закономерността. … най-важният двигател за сценичното действие, за постъпките на отделни персонажи.”
„ИДЕАЛНИЯТ СПЕКТАКЪЛ … пред нас е плътна стена и действието протича изцяло зад нея, като ние не чуваме и не виждаме почти нищо.”
„ГЛЕДНАТА ТОЧКА … да е най-неподходящата, най-притеснителната. Това създава усещане за истинност. Не всичко се вижда, не всичко се чува, защото много неща се случват едновременно. Поставен в подобна ситуация, зрителят просто трябва да направи своя избор. Той е поставен в ситуация на свобода.”
„ПОСЛАНИЕТО … избягвам категорично всякакъв вид послания. … Никога не съм искал да отправям послания, защото театърът е живот, случващ се тук и сега. Затова е тленно изкуство … В тленността на театъра има някакво очарование, той свършва със спомена, а споменът е част от човешкия живот. Театърът е спомен и живот, никога смърт.”
„ПУБЛИКАТА … изключително разнородно същество от женски пол, което уважава мъжкото поведение. …смятам, че спектакълът не се прави за публиката.”
„ПРОСТРАНСТВОТО … изцяло поражда представлението, включително и текста.”
„ТЕКСТЪТ … винаги съм мечтаел за пиеса, която окончателно да се създава в хода на репетициите.”
„РЕПЕТИЦИИТЕ … Обичам репетициите. Те са единственото време, в което търся. Обичам това чувство на несигурност, на проверка, на любопитство, което ме обзема тук и сега. В такива моменти съм като хлапе, което иска да изпробва всички игри на света. … репетицията. Обичам я и се плаша едновременно от нея. Тя ме пленява, вълнува, изостря сетивата ми до крайност, прави ме щастлив. Репетицията – най-голямото преживяване в театъра.”
„АКТЬОРИТЕ … децата са най-спонтанните същества на света. След това са актьорите. … Играеш и си развълнуван зрител сам на себе си, като в сънищата. Театърът е блян, игра с начало и край. Обичам края на едно представление, защото поне при мен той винаги е начало на следващия ми опит да пътешествам из човешката природа.”
Източник на снимките и цитатите: www.kambarev.org
AFISH.BG
