Най-новият филм на Стивън Спилбърг – „The BFG” (Г.Д.В. или „Големият добър великан”) по едноименната книга на Роалд Дал, преди седмица излезе официално по екраните в САЩ. Премиерата му в България се очаква през септември. Сега предлагаме част от интервю, дадено от световноизвестния холивудски режисьор пред руското сп. „Огонек”.
– Преди няколко дни със състоя световната премиера на филма ви „Големият добър великан”, с който се връщате в любимата си стилистика, която познаваме от „Близки срещи от третия вид” и „Извънземното”. Тоест към приказките – защо го правите?
– Не всеки ден ни се случват чудеса, водейки децата си на училище, бързайки за работа или вечеряйки със семейството си вкъщи. Но за да живеем, на всички нас са ни нужни положителни емоции, увереност в себе си. Нужен ни е оптимизъм. Ако го нямаме и престанем да се борим за своите ценности, светът ще спре да се развива в необходимата и вярна посока. Моята любов към приказките се роди още в най-ранна възраст. В началото на мен и на трите ми сестри книжки ни четяха нашите родители. След това те ни запознаха с киното. Първите филми, които гледах, бяха на Уолт Дисни. И макар много от тях, напр. тези по братя Грим, да предизвикваха у нас доста страх, всички истории завършваха щастливо и оставяха надежда в бъдещето.
Според мен хората започват да фантазират и да се реят в мечти, когато реалният живот им носи твърде малко радост и буди по-скоро разочарованието им. Така беше и при мен. Като бях малък, семейството ми често се преместваше, затова почти нямах истински приятели. В училищата, които посещавах, а после и в колежа аз бях чужд елемент, често издевателстваха над мен и се връщах вкъщи с разбит нос. Ранното ми увлечение по киното и приказките ми помогна да оцелея.
В някакъв момент родителите ми съжалиха, че са събудили любовта ми към тях, защото бях започнал прекалено много да се увличам и да виждам неща, които на практика не съществуваха. Понякога мама и татко започваха да подозират, че имам сериозно психическо отклонение. Дори се заканваха, че ще ме заведат при лекар. Вероятно именно тези „психични отклонения” обаче помогнаха на тази моя успешна кариера в киното.
Може би мнозинството от хората в този бизнес са имали в детството си подобни „отклонения”, прекалено много са фантазирали и са обичали приказките. Очевидно ги обичат и сега. Тоест не, аз не се връщам към своите ранни филми – те просто никога не са ме напускали. Дори когато снимах други – исторически и социални драми – винаги съм се надявал, че един ден отново ще мога да се върна към жанра, в който по най-добрия начин успях да приложа уменията си на „разказвач на приказки”.
– Във филмите ви винаги има един и същи персонаж. Понякога е стар, наивен, мечтателен, простодушен, в противовес на останалите, нормалните и здравомислещите. Но често това са деца, които се оказват по-мъдри от възрастните…
– Не мисля, че някога съм правил подобно заявление и съм показвал във филмите си „умни деца” и „глупави възрастни”. Но наистина смятам, че детето по своята природа е по-близо до истината, отколкото който и да е възрастен. Защото децата още не са се научили да лъжат и да се измъкват, както умеят да го правят възрастните, за да се адаптират към ситуацията. Децата не са изгубили своята естественост и чистия си поглед, от които родителите им отдавна са се лишили. Попитайте което и да е дете какво иска в този момент. И то ще ви отговори с прости и ясни думи. Попитайте същото някой възрастен. Почти никой няма да успее да изрази точно какво мисли.
– Защо решихте да екранизирате роман на Роалд Дал, който е издаден преди 30 години?
– Книгата на Дал излезе през 1982 г., точно когато работех по втория си филм – „Извънземното”. Знаех за нея. Освен това си я купих и редовно я четях на децата ми. Тогава, в началото на 80-те, сценария на „Извънземното”, написахме заедно с Мелиса Матисън. Преди това имахме разговор с нея, в който тя сподели, че работи по адаптация на книга на Дал за големия екран. Кати Кенеди (един от постоянните продуценти на Спилбърг, бел.ред.) вече беше купила правата за нея. Тогава си помислих колко прекрасно би било един ден отново да работим заедно с Мелиса и Кати. Помня даже, че споделих със съпругата си, че няма да дам този проект на никой друг и че ще го направя сам. За щастие, ни подкрепиха от „Дисни” и така се роди нашият „Голям добър великан”.
През всички тези години имах възможността да работя с всички в Холивуд, абсолютно с всички киностудии, освен с „Дисни”. А повечето от филмите ми като че ли бяха направени именно за нея. През ноември 2015-а Мелиса си отиде. Помня как се обадих на Тиери Фремо (артистичен директор на Международния кинофестивал в Кан, бел.ред.) и го помолих да включи заглавието в официалната програма. Искаше ми се да отдадем почит на прекрасната сценаристка и моя приятелка. През тази пролет обаче, малко преди откриването на фестивала, филмът все още не беше готов. Наложи се зрителите в Кан да го видят в 2D вариант, но за официалната премиера в САЩ вече имахме 3Dизображение… Едва смогнах да напиша посвещението за Мелиса, но все пак успях.
Кадър от филма “Големият добър великан”
– Откъде вземете всички сили и умение да фантазирате на тази солидна вече възраст?
– Тази способност е различна при всички хора. Има хора, които дори като деца не са я притежавали. Но има и други, които с годините стават все по-изобретателни. Все пак, колкото и да е парадоксално, хората и любовта разбират по-добре и по-пълно на зряла възраст, отколкото на млади години. Ако щете, „Големият добър великан” също е история за любовта. За любовта между Софи и великана, нещо като любов между внучка, възпитавана в дом за деца, и дядо, какъвто тя никога не е имала. По-точно успях да разбера по-добре тази история, едва когато самият аз станах дядо. Имам седем деца и четири внучета. Последното – момиченце – се роди само преди няколко дни. Аз постоянно съм с децата, уча се да живея от тях. Никога не гледам на тях отвисоко като строг, опитен родител, а винаги общуваме като равни, като приятели. Най-любимото ни занимание е четенето на книги. Когато отивам при тях – внуците ми живеят наблизо – те тичат презглава да ме посрещнат, оглеждат ме дали не им нося нова книжка за подарък, а после бързат назад към лавиците, изваждат любимото си четиво и ме молят да им почета. Понякога само за една вечер успяваме да прочетем по три-четири книжки. Моето семейство е най-важното и най-голямото ми постижение в живота. Първо е то, а едва после са филмите и кариерата ми.
– А как се промени киноиндустрията през последните 50 години? Успя ли да промени и вас?
– Не мисля, че аз съм променил киноиндустрията, нито че тя е променила мен. По-скоро се променяме и се развиваме заедно. Не се страхувам да прозвуча банално, но моята сила е в моето семейство, в това, че то винаги е до мен. Има много зрели режисьори, чиито работи, да речем, още преди 30-40 години имаха забележителен успех. Измина време, децата им пораснаха, тръгнаха си от домовете им, а те си останаха сами и продължават да снимат все същите онези филми, в същия онзи стил, който им донесе слава преди много години. Само че посланията, които тогава бяха нови и интересни, сега са остарели. Да, разбира се, не пренебрегвам възрастта си, но се старая всеки път да бъда нов в моите „послания”. Но да забравим зрителя. Работя не само за него, а и за лично удоволствие и не искам да губя собствената си значимост. А това е възможно само тогава, когато вървя в крак с времето. За това ми помага семейството. Навремето учех децата си да живеят, сега те учат мен. Обясняват ми новите технологии, как да изпращам съобщения по телефона, какво музика слушат, какво става в театъра и кино. Често ме питат дали не се каня да се оттегля. Мисля, че това би могло да се случи само при едно-единствено обстоятелство – ако изгубя семейството си. Надявам се това да не се случва и докато съм жив, няма да спра да снимам своите филми.
Снимка – www.onespot.com
AFISH.BG
