*
ЩАСТЛИВА СИ. И АЗ БИХ ИСКАЛ
да съм щастлив, а не злочест.
От твойто щастие бях свикнал
и аз да съм щастлив до днес.
Честит е твоят мъж — от болка,
от мъка бих се разболял;
о, колко бих го мразил, колко,
ако любов не бе ти дал.
Видях детето ти и мислех,
че ще умра ревнив, свиреп,
но то невинно се усмихна
и го целунах зарад теб.
Целунах го с въздишки скрити,
че в него татко му познах,
но то ме гледаше с очите,
в които все тъй влюбен бях.
О, сбогом! Щом си тъй ревнива,
аз няма да пророня глас,
но по-далеч от теб! — не бива
твой. Мери, пак да стана ад.
Все мислех: гордостта и дните
са угасили в мен страстта;
ала сърцето ми в гърдите
запърха пак от любовта.
А помня как по-рано тръпно
от твоя поглед бях в захлас,
но днес туй би било престъпно —
не трепва нито нерв у нас.
Ти пак се взираш в мене с нежност,
но няма туй да ме смути:
спокойната ми безнадеждност
единствено съглеждаш ти.
Не бива тая страст проклета
пак споменът да разгори.
Къде е тайнствената Лета?
Стихни, сърце! Или умри!
*
О, СБОГОМ! АКО ЧУЛ Е БОГ
молитвите за някой друг,
ще чуе трона му висок
и моята за тебе тук.
Но да не плачем по-добре!
Сълза, в която кръв блести
на някой, що виновен мре,
е нищо пред „Прощавай ти!“
Мълча с пресъхнали очи,
но в моя ум, но в мойта гръд
е бездна болката, горчи
и мислите не ще заспят.
Кипи духът ми в скръб и страст,
но думи жлъчни не шепти;
напразната ни обич аз
съзнавам сам — „Прощавай ти!“
© Превод от английски: Александър Шурбанов
AFISH.BG
