Под заглавията във вестниците тогава е публикувана снимка, напомняща кадър от холивудска мелодрама: мъртвите съпрузи в леглото. Лицето на Цвайг е умиротворено спокойно. Лоте трогателна е отпуснала глава на рамото на съпруга си и нежно държи ръката му.
Във времето когато в Европа и Далечния изток бушува война, отнасяща ежедневно стотици и хиляди човешки животи, това съобщението не остава дълго сензация. За съвременниците този избор на писателя предизвиква повече недоумение, а за някои (например Томас Ман) – и възмущение: “егоистично презрение към съвременниците”.
И след повече от половин век самоубийството на Цвайг изглежда загадъчно. Причисляват го към вълната самоубийства, които фашисткият режим причинява на немската литература. Сравняват го с аналогичните почти едновременни самоубийства на Валтер Бенямин, Ернст Толер, Ернст Вайс, Валтер Хасенклевер. Но сходства тук (без, разбира се, фактът, че всички те са били немскоезични писатели емигранти, и болшинството – евреи) няма никакви. Вайс си прерязва вените когато войските на Хитлер влизат в Париж. Хасенклевер се отравил в лагер за интернирани, страхувайки се, че ще бъде издаден на германските власти. Бенямин взема отрова, страхувайки се да не попадне в ръцете на Гестапо – испанската граница, където той се озовал, била затворена. Изоставен от съпругата си и останал без пари, Толер се обесил в хотел в Ню Йорк.
Цвайг нямал никакви очевидни причини да реши да приключи с живота си. Нито творческа криза. Нито финансови затруднения. Нито смъртоносна болест. Няма проблеми в личния си живот. Преди войната Цвайг е най-успешният немски писател. Негови творби са публикувани в целия свят, преведени са на 30, или 40 езика. По стандартите на онова време, той е бил смятан в литературните среди за мултимилионер. Разбира се, от средата на 30-те години германския книжен пазар бил затворен за него, но оставали още американските издатели. Ден преди смъртта си Цвайг изпратил на един от тях две от последните си творби, внимателно препечатани от Лоте: “Шахматна новела” и мемоарите “Светът от вчера”. В бюрото на писателя по-късно са открити и недовършени ръкописи – биография на Балзак, очерк за Монтен, неозаглавен роман.
Три години по-рано Цвайг се жени за секретарката си Шарлоте Олтман, която била 27 години по-млада от него и предана до смърт, както се оказа – буквално, не в преносен смисъл. Освен това, през 1940 г. той получава британско гражданство, което го избавя от емигрантските неволи с документи и визи, ярко описани в романите на Ремарк. Милиони хора, притиснати в европейската месомелачка са можели само да завиждат на писателя, удобно устроен в райското градче Петрополис, заедно с младата си жена. При такива обстоятелства обикновено не се взема смъртоносна доза веронал.
Разбира се, възникват много версии за причините за самоубийството му. Говори се за самотата на писателя в чуждата Бразилия, за носталгия по родната му Австрия, по разграбената от нацистите уютна къща в Залцбург, разграбената известна колекция от автографи, за умора и депресия. Цитират се писма до бившата му съпруга (“Продължавам работата си, но едва с 1/4 от силите ми. Това е просто един стар навик без никакво творчество ….”, “Уморен съм от всичко …”, “Най-добрите времена безвъзвратно отминаха …”). Напомнят почти маниакалния страх на писателя от съдбоносната цифра 60 години (“Страхувам се от болести, от старостта и зависимостта”). Смята се, че последната капка, препълнила чашата на търпението са съобщенията във вестниците за превземането на Сингапур от японците и настъплението на войските на Вермахта в Либия. Вървят слухове за подготовка на германската инвазия в Англия. Може би Цвайг се е страхувал, че войната, от която той бяга, пресичайки океани и континенти (Англия – САЩ – Бразилия – е маршрутът на неговото бягство), ще се пренесе и в Западното полукълбо. Едно вероятно обяснението дава Ремарк: “Хората, които нямат корени, са изключително нестабилни – в живота им решаваща роля играе случаят. Ако тази нощ в Бразилия, когато Стефан Цвайг и съпругата му се самоубиват, са могли да излеят душата пред някого, поне по телефона, нещастието, може би, нямаше да се случи. Но Цвайг се оказал в чужина сред непознати хора”(“Сенки в рая”).
Героите на много произведения на Цвайг свършват като автора си. Може би преди смъртта си авторът си спомня собственото си есе за Клайст, извършил двойно самоубийство с Хенриет Фогел. Но Цвайг никога не е бил суицидна личност.
Има странна логика в това, че с този жест на отчаяние приключва живота си човек, който изглеждал за съвременниците си галеник на съдбата, любимец на боговете, щастливец, роден “със сребърна лъжица в устата”. “Може би бях прекалено разглезен преди”, казва Цвайг в края на живота.
“Може би” тук е напълно неуместно. На него му е вървяло винаги и навсякъде. Имал късмет с родителите си: баща му, Мориц Цвайг, бил виенски текстилен фабрикант, майка му, Ида Бретаур, била от заможно семейство на еврейски банкери, чиито членове се пръснали по целия свят. Заможни, образовани, асимилирани евреи. Имал късмет да се роди втори син: по-големият Алфред наследява компанията на баща си, а на по-малкия дават възможността да отиде в университет, за да получи висше образование и да поддържа семейната репутацията с титлата доктор на някакви науки.
Имал късмет с времето и мястото: Виена в края на XIX век, австрийският “сребърен век”: Хофманстал, Шницлер и Рилке в литературата; Малер, Шьонберг, Веберн и Албан Берг в музиката; Климт и “сецесион” в живопистта; спектаклите в Бургтеатър и Кралската опера, психоаналитичната школа на Фройд … Въздух, наситен с висока култура. “Век на надеждност“, както го определя Цвайг е предсмъртните си мемоари.
Имал късмет и по време на Първата световна война, въпреки че е призован в армията, той е изпратен във военния архив. Успоредно с това писателят – космополит и убеден пацифист – можел да публикува антивоенни статии и драми, да участва заедно с Ромен Ролан в създаването на международна организация на хората на изкуството, които се противопоставят на войната. През 1917 г. Цюрихският театър подготвя неговата пиеса “Еремия”. Това дава възможност на Цвайг да получи отпуск и да прекара края на войната в благополучна Швейцария.
Провървяло му и с външния вид. В младостта си Цвайг бил красив и се радвал на голям успех сред жените. Дългият му и страстен роман започва с “писма на непознатата”, подписани с мистериозните инициали ФМФВ. Фридерика Мария фон Винтерниц също била писателка, съпруга на виден служител. След края на Първата световна война те се женят. Двадесет години безоблачно семейно щастие.
Но най-вече, разбира се, на Цвайг му провървява в литературата. Той започва да пише рано, на 16 години публикува първите естетични-декадентски стихове, на 19 публикува на собствени разноски стихосбирката “Сребърни струни”. Успехът идва бързо. Но истинската слава му донасят произведенията, написани след войната – новели, “романизирани биографии”, сборникът исторически миниатюри “Звездни мигове на човечеството”, биографични есета, събрани в цикъла “Строители на света”.
Той се смятал за гражданин на света. Пътувал е из всички континенти, посетил Африка, Индия, Северна и Южна Америка, говорел няколко езика. Франц Верфел казва, че Цвайг по-добре от всеки друг е бил подготвен за живот в изгнание. Сред приятелите и познатите на Цвайг били почти всички европейски знаменитости: писатели, художници, политици. От политика той демонстративно не се интересувал, тъй като смятал че “в реалния, в истинския живот, в приложното поле на политическите сили решаващо значение имат не изключителните умове, не носителите на чистите идеи, а много по-ниската, но по-ловка порода – задкулисните играчи, хора със съмнителен морал и с неголям ум”, като Жозеф Фуше, чиято биография той написал. Аполитичният Цвайг дори никога не ходил на избори.
Още като ученик, на 15 години, Цвайг започнал да събира автографи от писатели и композитори. По-късно това хоби става негова страст, той притежава една от най-добрите в света колекции на ръкописи, включващи страници, написани от ръката на Леонардо, Наполеон, Балзак, Моцарт, Бах, Ницше, лични вещи на Гьоте и Бетовен. Само каталозите били не по-малко от 4000.
Целият този успех и блясък имал и обратна страна. В писателските среди те предизвиквали ревност и завист. По думите на Джон Фаулз, “сребърната лъжица с времето започнала да се превръща в разпятие”. Брехт, Музил, Канети, Хесе, Краус оставили открито враждебни изявления за Цвайг. Хофманстал, един от организаторите на фестивала в Залцбург, настоял Цвайг да не се появява на фестивала. Писателят купил къща в малкия отдалечен Залцбург по време на Първата световна война, много преди всички видове фестивали, но спазвал това споразумение и всяко лято по време на фестивала напускал града. Други не били толкова откровени. Томас Ман, който се смятал за немски писател номер 1, не бил твърде доволен от факта, че някой го е изпреварил в популярността и продажбите. И въпреки че написал за Цвайг: “Неговата литературна слава проникна в най-отдалечените краища на земята. Може би от времето на Еразъм нито един писател не е бил толкова известен като Стефан Цвайг”, в кръга си от близки приятели Ман го нарича „един от най-лошите съвременни немски писатели“. Ман включва в тази оценка още и Фойхтвангер и Ремарк.
“Неавстрийски австриец, нееврейски евреин”. Цвайг не се чувствал нито австриец, нито евреин. Той се осъзнава като европеец и цял живот ратува за създаването на обединена Европа – безумно-утопична идея в междувоенния период, осъществена няколко десетилетия след смъртта му.
За читателя на Цвайг е трудно да повярва, че той е живял до 1942 г., оцелял в две световни войни, няколко революции и появата на фашизма, че е пътувал по целия свят. Изглежда, че животът му е спрял някъде около 20-те години, ако не и по-рано и че той никога не е бил извън пределите на Централна Европа. Действието в почти всички негови новели и романи се развива в предвоенния период, като правило във Виена, по-рядко – в някои европейски курорти. Изглежда сякаш Цвайг в работите си се опитва да избяга в миналото – в “златния век на надеждност”.
Литературната съдба на Цвайг е огледална версия на романтичната легенди за непризнатия художник, чийто талант не е оценен от неговите съвременници, а е признат едва след смъртта му. В случая на Цвайг всичко се оказа точно обратното: по думите на Фоулс, “Стефан Цвайг след смъртта му през 1942 г., изпада в пълна забрава, повече от всеки друг писател на нашия век”. Фоулс, разбира се, преувеличава – Цвайг и приживе не бил “най-четеният и превеждан сериозен писател в света”, а и забравата му не е пълна.
* * *
В годините на изгнание безупречно щастливият брак на Цвайг се разпада. Всичко се променя с появата на секретарката Шарлот Елизабет Алтман. Чувството, което Цвайг изпитва към Лоте е по-скоро жалост, а не привличане. През 1938 г. писателят все пак получава развод, но до края на живота си така и не се разделя с бившата си съпруга, пише й, че тяхната раздяла е чисто външна.
Клайв Джеймс в “Културна амнезия” нарича Цвайг въплъщение на хуманизма. Франц Верфел казва, че религията на Цвайг е хуманистичен оптимизъм, вярата в либералните ценности от времето на неговата младост. “Помрачняването на това духовно небе било за Цвайг сътресение, което той не успява да понесе”. Всичко това действително е вярно – за писателя е било по-лесно да умре, отколкото да се примири с рухването на идеалите на младостта му.
* * *
В прощалното си писмо Цвайг пише: “След шестдесет се изискват специални сили, за да започне животът отново. Силите ми са изтощени от годините на скитане далеч от дома. Освен това, аз мисля, че по-добре сега, с вдигната глава да сложа край на съществуването, главна радост на което е интелектуалният труд, а най-висша ценност – личната свобода. Приветствам всички приятели. Нека те видят зората след дългата нощ! А аз съм твърде нетърпелив и си тръгвам по-рано от тях”.
AFISH.BG