Ако не беше той, нямаше да ги има актуалните и днес есета от томчето „Българският модел”, нито пиеси като „Римска баня”, „Рейс”, „Сако от велур” и „Балкански синдром”. Нямаше да има и любими филми като „Оркестър без име”, „Равновесие”, „Кратко слънце”, „И Господ слезе да ни види” или анимационните „Соната за цигулка” и „Еднопосочно движение”… Ако беше жив, авторът им – Станислав Стратиев, днес щеше да навърши 75 години.
Именитият писател, който умееше с Езоповия си език да казва своите истини за времето на социализма, е роден на 9 септември 1941 г. в София. Завършва българска филология в Софийския университет и дълги години е редактор във вестниците „Народна младеж” и „Стършел”. Първата му книга – „Самотните вятърни мелници”, излиза през 1969 г., а след нея се зареждат „Дива патица между дърветата”, „Кратко слънце”, „Диви пчели”…
Мястото, с което най-много е свързан Станислав Стратиев, е столичният Сатиричен театър. Именно в него за пръв път се поставят повечето от неговите пиеси. През февруари 1974-а там е премиерата на „Римска баня” – успехът на спектакъла е толкова голям, че 33-годишният тогава автор е поканен за драматург на нашумялата вече трупа. Оттогава на същата сцена последователно се поставени „Сако от велур” (1976), „Рейс” (1980), „Максималистът” (1984), „Животът, макар и кратък” (1986), „Балкански синдром” (1987), „Мамут” (1990), „От другата страна” (1993), „Зимните навици на зайците” (1996).
1974 г. – Весела Благоева (Марта), Никола Анастасов (Цеков) и Светослав Пеев (Иван Антонов) в сцена от “Римска баня” в Сатиричния театър
Няколко години Стратиев е и директор на Сатирата, а след неговата смърт част от пиесите му получиха и нов живот с осъвременените си постановки, включително на други сцени в София и страната. Във всяка от тях мнозина от любимите български актьори от 70-те и 80-те години на ХХ век изиграха най-добрите си роли.
„Бил съм щастлив в този театър – казва приживе драматургът. – Най-напред като зрител, като един от щастливците, намерили билетче и вече омагьосани от тази ярка, безпощадна и весела магия, наречена Сатиричен театър. А после и като един от тези, които участват в магията, в нейното създаване или разваляне, това други ще кажат. Но съм бил щастлив. Този театър за мен е като дом. В него се чувствам спокоен, в него са близките ми хора, в него проходих и пораснах. Струва ми се, че никога не мога да му дам толкова, колкото той ми даде. Но не е и нужно, както човек не прави такива сметки за родния дом, той просто го обича и живее в него и това е достатъчно… Човек не може без дом.”
Кадър от филма “Оркестър без име”
Негов скъп дом, макар и за по-кратко, беше и киното. И досега „Оркестър без име” на режисьора Людмил Кирков по сценарий на Станислав Стратиев е в Топ 10 на най-харесваните и най-гледани български игрални филми. Раждането му не е случайно:
„Когато бях кореспондент на вестник „Народна младеж” във Видин, всеки ден пред очите ми беше един подобен оркестър, който в дългите зимни вечери свиреше неуморно и амбициозно, вперил поглед към лятото и морето – разказва пред в. „Труд” през 1982 г. Стратиев. – В книгата ми „Дива патица между дърветата” има кратки откъси от живота и съдбата на този оркестър, без да се разпростира в подробности, има почти телеграфни съобщения за подготовката му през зимата и реализацията през лятото. Тогава темата беше друга и други бяха главните герои, но ето че днес дойде и часът на оркестъра. Разбира се, това е само първообразът, дразнителят, който предизвика дългата и задълбочена работа върху сценария на филма „Оркестър без име”…” Тъкмо той превърна младите тогава Катерина Евро и Мария Каварджикова, Велко Кънев, Филип Трифонов, Георги Мамалев и Павел Попандов в любимци на публиката.
Станислав Стратиев си отиде твърде млад – на 59 години, на 20 септември 2000 г. Спомняме си за едно от най-талантливите пера в българската литература с откъси от „Българският модел”:
Българският модел
“Ако сме дали нещо на света – това е българският модел.
Той е – както Хеопсовата пирамида или Вавилонската кула – нашият принос в съкровищницата на човечеството.
Казано сложно – това е състояние на духа. Определен начин на мислене.
Тип душевност.
Казано просто – обратното на всичко.
Колумб тръгва за Индия и открива Америка.
Ние тръгваме за Америка и стигаме в Индия.
Все откриваме Америка и все се оказва, че сме открили Индия.
Навсякъде по света в приказката на Андерсен кралят е гол.
У нас се получи обратното – кралят е облечен, а народът е гол. И гладен.
И безработен.
Навсякъде по света считат лудите за свестни, но болни хора.
У нас свестните считат за луди. Още от времето на Ботев.
Навсякъде по света дупките са предимно в сиренето.
У нас те са на ръководни места.
Там, когато стреляш по някого, той умира.
Тук, дори когато стреляш по друг, умира Алеко Константинов.
Там са велики народите.
Тук – Народното събрание.
Там от великото до смешното има само една крачка.
Тук няма никаква разлика.
При тях са свободни хората, а при нас – цените.
Това е българският модел.
Българският модел е по-лош от Бермудския триъгълник.
В Бермудския триъгълник нещата просто изчезват.
И знаеш, че ги няма.
При българския модел ги има, но не са те.
И не знаеш какво е.
Нарича се бензиностанция, но нито има бензин, нито ти сменят маслото, нито проверяват гумите, нито мият стъклата.
Знаеш само, че е най-високото на Балканите. Или най-широкото.
Според този модел българските джуджета са най-ниските в света, а българските мъже – най-мъжествените.
Българският модел е, когато мълчанието е злато, а преклонената главичка остра сабя не сече и по-добре яйце днес отколкото кокошка утре, защото кроткото агне от две майки суче.
И когато отвличаме останките на Чарли Чаплин за откуп.
При българския модел селяните идват в града, за да купуват мляко, а гражданите отиват на село, за да прибират реколтата.
Българският модел е велосипед без педали, но с десет кормила.
И когато заводите произвеждат художествена самодейност.
Българският модел е продупчена и завързана с конец стотинка. За да се возим безплатно в асансьор и да говорим безплатно по телефон.
При българския модел няма девета дупка на кавала. Тя не е пробита. Пробита е направо десетата.
Българският модел е не аз да съм добре, а ти да си зле.
Българският модел е неунищожаем.
С него ще бъде свършено, когато всички отидем в Канада.
Както ще бъде свършено и със самата Канада.”
Разговор на Български писател с български гълъб на площад Света Неделя
“Български гълъбе, недей да ми се пудриш.
Разговаряли сме все с немски и френски гълъби, с тебе никой не разговарял.
А с мене някой разговаря ли?
Да не си Иван Вазов, викат.
Като че ли те са Георги Сава Раковски.
Патриот съм, патриот съм, ако не бях патриот, щях ли да се редя тука на опашка за супа за бедни?
Можех да се редя в Париж. Поне да съм в Европа. Абе, не знам какво й харесваме толкова на Европа, но там към супата дават и сандвич, Слушай, точно ти за Паисий няма да ми говориш. И за моя род и език.
Паисий, обаче манастирът му в Гърция.
Като че по това време в България няма манастири. Абе, и на мене това ми е проблемът – как да си пиша във Франция историите, а да си ги разпространявам в България. През лятото. Не говоря против Паисий, а против тебе.
Какво сте се хванали за писателите.
Всеки сляп не е Омир.
Били сме говорили на Езопов език.
А вие на какъв език мълчахте?
Не сме били написали „Под игото”.
Щото вие през това време изобретихте компютъра, нали?
Всеки народ има такива писатели, каквито заслужава.
И обратно.
Не можете да искате от нас да бъдем Омир, след като нямаше Троянска война.
Само едни ахилесови пети.
И сухожилия.
При това положение ще четете нашите сухоежбини.
Сега е лесно да се предпочитат американски писатели.
Ами ако ние предпочетем американския народ? Както казваше Иванчо Йотата – за народа загуба велика, За американския, естествено.
Но ние няма да го предпочетем.
Защото сме патриоти,
Не идиоти, а патриоти.
Какво казваш – идиоти имаме, нямаме Достоевски?
Старо, гълъбе, това вече го е казал един югославски колега.
Лошото е, че позна.
И за тях, и за нас.
А можехме да бъдем Балканска Швейцария.
Дупки колкото щеш – а сиренето можехме и да го внасяме.
Сега не ни остава нищо друго, освен всички да отидем в Швейцария.
Там, гълъбе, към супата дават и сандвич.”
Развод по Български
“Държавата се разведе с културата.
Несходство в характерите.
Грандомания, графомания и блудство.
Нанасяне непоправими щети на първата.
Заболяване от болест, представляваща сериозна опасност за живота и здравето на поколението и на другия съпруг. Нещо повече – държавата оспорва произхода на децата и не ги припознава за свои.
Твърди, че били оплодени изкуствено.
Заченати с друг материал.
И търси разсиновяване.
Обвинява другия съпруг, че е недееспособен.
Настоява, че бракът бил във фалит.
Изчерпване на моралните и материалните ресурси. Културата, която е изхвърлена на улицата, оспорва решението и от своя страна твърди, че цялата вина е на държавата. И че ако е блудствала, виновна за това е държавата, която е сводничела и свеждала културата при това блудство.
Морален и физически подбудител.
И че тук имаме действие против волята на лицето.
Което на всичко отгоре било непълнолетно. И не е разбирало в най-пълна достатъчност смисъла на своите действия.
Освен това културата твърди, че държавата се е облагодетелствала неправомерно и незаконно от нея по време на брака.
Налице е користно поведение на една от страните в противоречие с интересите на другата.
Облагодетелстването било от морален и материален характер, И е нанесло непоправим ущърб на културата.
Държавата упражнявала непрекъснат душевен и физически тормоз, включително чрез трети лица.
От Шести отдел.
Културата търпяла всичко само заради децата.
През цялото време е била вярна на другата страна.
Въпреки нейната уродливост.
Беше представен многоброен веществен доказателствен материал за горното – книги, филми, песни, картини, които съдът прие за сведение. Културата твърди, че допреди две години бракът бил хармоничен.
Изключенията съществували и в най-добрите семейства.
Свидетелите потвърдиха това.
Сега се водят спорове относно издръжката и ползването на придобитото
през време на брака имущество, както и относно грижата за децата и тяхната издръжка.
Поставя се въпросът и за името, което съпрузите или единият от тях ще могат да носят за в бъдеще.
Културата е съгласна да не се нарича вече социалистическа. И да вземе новото име на съпруга си.
Или да остане с моминското си име.
Въпросът е само държавата да й осигури пълна издръжка.
Държавата отговаря, че право на издръжка има само не виновният за развода съпруг
Културата се кълне, че е напълно невинна
Делото продължава.”
AFISH.BG