Американският писател реалист Джон Ърнест Стайнбек е роден на 17 февруари 1902 г. в градчето Салинас, Калифорния, и е единствен син, трето от четири деца, в семейството на Олив Хамилтън Стайнбек, учителка от ирландски произход, и Джон Ърнест Стайнбек, мелничар от далечно германско потекло. Интересът към литературата у бъдещия писател се пробужда под влияние на родителите му. Долината Салинас, с обкръжаващите я живописни хълмове и крайбрежни плата, се запечатва задълго у младия Стайнбек, който по-късно изобразява родните си места в много свои произведения.
През 1962 г. Стайнбек е удостоен с Нобелова награда за литература за „реалистична и поетическа дарба, съчетана с мек хумор и остри социални виждания”. Наричайки го „един от майсторите на съвременната американска литература, Андерс Естерлинг, член на Шведската академия, отбелязва, че „писателят винаги симпатизира на угнетените, неуспелите и страдалците; противопоставя простите радости от живота на жестоката и цинична страст към парите”.
“Стайнбек е доказал – пише изтъкнатият му български преводач Кръстан Дянков – че познава добре и предателското примирение на интелектуалеца, и узурпираната демокрация, и евтината лъжекултура на новото време, и великата илюзия на расовата интеграция, и циничното равнодушие на политиците. Той винаги се е вълнувал пред проблемите на съвременността и от това неговите книги ще бъдат и утре търсено и любимо четиво”.
След два прекарани инсулта, през 1961 и 1965 г., Джон Стайнбек умира на 20 декември 1968 г. от масиран инфаркт в своето нюйоркско жилище.
На български е превеждан от Кръстан Дянков, Тодор Вълчев, Христо Кънев, Цветан Стоянов, Елена Христова, Александра Велева, Александър Хрусанов и др.
Семейната гробница на Стайнбек в Хамилтън, САЩ
През 1958 година най–големият син на Джон Стайнбек, Том, изпраща писмо до баща си, в което споделя, че е влюбен. Ето какво пише в отговор авторът:
„Скъпи Том,
Получихме писмото ти тази сутрин. Ще ти отговоря според моята гледна точка и разбира се Илейн – според нейната.
Първо — ако си влюбен, това е хубаво нещо – това е може би най-доброто нещо, което може да се случи на някого.
Второ, има няколко вида любов. Едната е себелюбиво, зло, обсебващо, егоистично нещо, което използва любовта за самоважност. Тази е грозна и саката любов. Другата е изливане на всичко добро у теб – на милосърдие, съображение и респект – не само социалното уважение на обноските, но по-великото уважение, което е признанието на друг човек за уникален и ценен. Първият вид може да те разболее, да те накара да се чувстваш нищожен и слаб, но вторият може да освободи в теб сила и кураж, и доброта, и дори мъдрост, които не знаеш, че притежаваш.
Ти казваш, че това е зряла любов. Щом я усещаш толкова дълбоко – разбира се, че е зряла любов. Но не мисля, че ме питаш какво чувстваш. Ти знаеш по-добре от всеки друг. Това, с което искаше да ти помогна, е да разбереш какво да правиш с чувствата си – и това аз мога да ти кажа.
Ликувай за нея и бъди много доволен и благодарен за нея. Обектът на любовта е най-добрият и най-красивият. Опитай се да живееш така. Ако обичаш някого – не съществува възможност за вреда, ако го споделиш – само трябва да запомниш, че някои хора са много срамежливи и понякога признанието трябва да вземе предвид тази срамежливост. Момичета си имат начин да разберат или усетят как се чувстваш, но те обикновено искат също да го чуят.
Понякога се случва така, че на това, което усещаш, не се отвръща по една или друга причина – но това не прави чувството ти по-малко ценно или добро.
Последно, аз знам какво усещаш, защото аз го имам и се радвам, че го имаш и ти.
Ще се радваме да се запознаем със Сюзън. Тя е добре дошла. Илейн ще организира всичко, защото това е в нейната област и тя ще го направи с удоволствие. Тя също знае за любовта и може би ще ти даде малко повече помощ от мен.
И не се притеснявай да загубиш. Ако е правилно, случва се. Най-важното е да не се бърза. Нищо добро не се изплъзва.
С любов,
Татко“
Да си припомним някои от знаменитите литературни цитати на Джон Стайнбек:
“На изток от Рая”
“Навярно най-добрият събеседник в света е онзи, който насърчава другите да говорят.”
“Понякога мълчанието е най-красноречиво.”
“Когато човек твърди, че не иска да говори за нещо, той обикновено иска да каже, че не е в състояние да мисли за нищо друго.”
“Някои хора мислят, че ако оздравяват, ще затъмнят славата на своето страдание. Но компресът на времето не признава никаква слава. Всеки оздравява, само трябва да изчака.”
“Често ми е хрумвало, че доброто възпитание е може би онзи външен заглушител, който не дава да се разбере, че ти се пръска сърцето.”
“Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре се чувстваш.”
“Бремето на познанието е твърде голямо, за да може да го възприеме един единствен мозък.”
“Човек може на всичко да издържи.”
“Какво друго, ако не кураж се изисква да се отгледат деца?”
“Но е чудесно, когато посредственият човек разбере, че да си велик, значи да си най-самотният на света.”
“…длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света.”
“Казват, чистата рана зараствала най-бързо. За мен няма нищо по-печално от връзки, които се поддържат единствено посредством лепилото на пощенските марки. Не можеш ли да виждаш, да чуваш, да се докосваш до един човек, най-добре забрави го!”
“Две мнения съм чувал: едното казва, че мълчаливецът е мъдрец, а според другото човек, който не приказва, е човек, който не мисли.”
“Зимата на нашето недоволство”
“Глупостта нарушава понякога установения ход на нещата и позволява да започнете нещо ново.”
“Да живееш значи да имаш следи от рани.”
“В политиката и сделките трябва със зъби и нокти да си пробиваш път, за да станеш цар на планината. Щом стигнеш там, вече можеш да бъдеш велик и милостив, но най-напред трябва да стигнеш.”
“Когато нещо ти липсва, винаги мислиш за него. Щом е сам човек мисли за много неща. Знаете ли, повечето хора живеят деветдесет процента в миналото, седем процента в настоящето и само три процента в бъдещето. Сатчел Пейдж е казал най-мъдрото нещо по този въпрос. Той казва „Не се оглеждай назад. Може би нещо те настига.”
“Бях почти забравил нещо, което моят стар баща ми каза, преди да умре. Каза ми, че обидата зависи от интелигентността и чувството за сигурност. Каза, че изразът „Кучи син” може да обиди само човек, който не е съвсем сигурен в майка си…”
“Улица Консервна”, “Благодатният четвъртък”
“Хората запазват представите си, дори и когато не са верни. Та една ли е заблудата, в която вярваме, съзнавайки, че сме на крив път?”
“Човек може да се бори със съдбата само до известно време. Оставиш ли й се, изведнъж се чувстваш силен, защото цялото ти същество се устремява в една посока.”
“Мъжът е единственото животно, което само си слага капана, хваща се на въдицата и пада в него.”
“Никой не знае как величието осенява човека. То може би лежи скрито в мрака, заспало дълбок сън, или – кой знае? – може би се врязва в него като ония шеметни огнени частици, идващи от космичното пространство. За величието обаче знаем следното: нуждата го вдига от сън и го тласка към действие; то никога не идва безболезнено; то променя човека, пречиства го и в същия миг го въодушевява – след това човек никога не може да възстанови първоначалната си простота.”
AFISH.BG
