Няколко са талантливите художници, които поставят основите на българската анимация. Името на Тодор Динов е сред първите. Димитър Тодоров – Жарава е вдъхновителят, който още през 40-те дава тласъка за създаването на специализирано студио за рисувани филми към тогавашната „Българска кинематография”, а Динов – на професионалното образование по анимационна режисура във ВИТИЗ. Авторът на емблематични филми като „Маргаритката”, „Прометей” и „Гръмоотвод” е роден на днешния ден, 24 юли, преди 97 години.
Тодор Динов идва на бял свят през 1919-а в Дедеагач (днес Александруполи, Гърция) и завършва Държавното промишлено училище в Пловдив. Следва театрална декорация в Художествената академия в София, а от 1947 до 1951 г. – анимация при Иван Иванов – Вано в Москва. Приживе споделя, че живописта е „едно от най-съкровените преживявания”, а интересът му към анимационното кино се появил още като дете, гледайки как майка му тъче килим с чернобели орнаменти – просто фигурките трептели и „оживявали” пред очите му.
Според експерти именно с дипломната работа на Тодор Динов – филма „Юнак Марко” от 1954 г., българското анимационно кино излиза от сферата на любителското. Художникът прави връзка между анимационното кино и български фолклор, а критиката определя творбата му като анимация на световно равнище.
През 1964 г. Динов създава „Маргаритката”, който печели овациите на фестивалите на анимационното кино в Лайпциг, Буенос Айрес, Анкара, Виена, Чикаго и Кан. След него идват и „Гръмоотвод”, „Ревност”, „Епиграма”, „Прометей 20”, „Тъпанът”, „Парижкият дъжд”. Динов е режисьор и сценарист и на няколко игрални филма – „Иконостасът”, „Барутен буквар”, „Грехът на Малтица”. Той е и талантлив карикатурист, илюстратор, график, живописец и плакатист, работи с техниките акварел, пастел, маслени бои. Дълги години ръководи Студията за анимационни филми „София”, а негови ученици са видни аниматори и режисьори като Доньо Донев, Стоян Дуков, Иван Андонов, Иван Веселинов и др. През 1999 г. за изключителния си принос за развитието на българската култура е удостоен с орден „Стара планина” I степен. Отива си на 17 юни 2004 г. в София.
„Среброто ни съсипва” каза Тодор Динов в едно от последните си интервюта, дадено през 2003-а за в. „Новинар”. Ето какво още ми разказа тогава талантливият художник и режисьор:
– Г-н Динов, отдавна навлязохте в 90-те – продължавате ли още да рисувате?
– Рисувам. И съществувам. Ако не рисувах, ако бях се отдал на самосъжаление, кой знае какво щеше да стане. Лекарят ми каза истината – рак на пикочния мехур. Съпругата ми го попита имам ли шанс да поживея още някоя и друга година. А той отвърна: „Шанс има, гаранция – няма. Много е тежък случаят, но големият му шанс е напредналата възраст, процесите са по-бавни.” Всичко ми е известно, нямам комплекси от това. Колкото мога, рисувам или пиша. И се радвам на всеки ден.
– Какво рисувате сега?
– (Смее се) Ами каквато муха ми бръмне в главата. Пак за кино мисля. Преди няколко месеца най-сетне одобриха моя проект „Двуокия” и ми дадоха субсидия. Работната ми книга вече е готова. Много е смешна тази история. Един двуок човек разгръща вестник, вижда циклоп и си вика: „Леле тоя, ако го сложа в едно шапито, като ще завалят едни долари…” Затваря вестника, тръгва да търси Цикландия, пътува, стига до изумителен град, където се вее знаме с едно око. Камерата го показва как пристига със самолета, посреща го циклоп с униформа, който вижда Двуокия и веднага звъни по телефона на шефа си. Той пък се разпорежда, арестуват човека, набутват го в полицейска кола и… камерата влиза в едно шапито, показва клетка, пред която циклопите се тълпят да видят Двуокия (смее се).
– Не ви ли се струва, че в днешно време много почнахме да си затваряме очите?
– (Смее се) Дали си ги затваряме, или ни ги затварят – как ви се струва? На някои им дават възможност да си ги затворят. Други си ги затварят сами, защото им е по-удобно. Шегата настрана, аз съм малко смутен.
– Защо? Гледате света най-вече от прозореца и телевизора – как го виждате?
– Не мога да го възприема, но не защото съм на тази възраст. Плаши ме, че много бързо забогатяват хората. Правят най-различни комбини. Или ще откраднат автомобил и ще го продадат, или ще утрепат някого, за да му вземат парите.
– Трябва ли да има повече маргаритки сред хората – като във вашия филм?
– Точно това ми се иска – повече маргаритки да има. Помните моята маргаритка, нали – тя въстана срещу подстригването, срещу уравниловката. Как така всичко да е еднакво? Как така да няма нещо по-високо оттам, докъдето е подравнила ножицата? Защо ще скубят, мачкат, тъпчат? Не успяха да я унищожат моята маргаритка, все изправяше глава – не се гаси туй, що не гасне (смее се).
– Имате обаче един филм “Гръмоотводът”…
– За него много искам да ви разкажа. Искаха да ме уволнят, уж защото съм го завършил не за три, а за един месец – смешна работа, но ми се размина. С него аз и композиторът Мони Пиронков участвахме на фестивала в Анеси, Франция, и спечелихме награда. Тогава, спомням си, разхождаме се с Мони (бел. а. – изведнъж спира, разплаква се), Бог да го прости, гледаме на улицата художник. Сложил на тротоара шапка и рисува момиче, минават хора, спират, някои му пускат монети. Казвам на Мони, че ми се иска да направим филм по стихотворението “Парижкият дъжд” на Веселин Ханчев. И сигурно съм бил много красноречив, защото той грабна тефтерчето ми, откъсна страници, нарисува петолиние и написа нотите за филма, който се роди след “Гръмоотвода”.
– Иска ли ви се понякога да имате гръмоотвод срещу нещо от света на хората?
– Искам. Срещу лошотията. Тя има много костюми, много маски, много изяви. Бих искал да направя хората по-добри, по-малко сребролюбци да бъдат. Това сребро ни съсипва. Ето, оттук, от нашия балкон видях как се стрелят на булеварда. Много ме тревожат тези неща. А вече не мога да реагирам с филми. Уморявам се.
– Преди 1989-а си позволявахте всичко, партийни лидери се разпознаваха във вашите герои – само смелост ли беше нужна?
– Наистина си позволявах всичко. Много приказвах. Не ме беше страх. Помня веднъж Тодор Живков беше решил да събере интелектуалци в Хисаря. Пристигаме с Радой Ралин, тръгваме да се разхождаме и насреща ни ген. Кашев и Тодор Живков. Като се изравнихме, поздравихме, а той се обърна и ми казва: “Ама ти добре ни дърпаш ушите!” “Вашите ли – учудих се аз. – Нямам такива претенции. Само се мъча да превърна фактите от живота в истина на изкуството.” (Смее се)
– Дразнят ли ви сегашните управляващи?
– Преди малко говорихме за Гръмоотвода. Те са като моя наперен герой от филма – не пазят, а се пазят от светкавиците, иначе са много шикарни, обичат да ходят по покрива, да показват мускули, големи величия. Когато заиграят светкавиците обаче, се набутват в комина, а като преминат, показват си пръста, за да усетят откъде духа, но се оказва, че няма покрив – само греди и руини са останали.
– След толкова много години живот кои са нещата, в които все още вярвате?
– Вярвам в добрите хора – онези, които рискуват себе си, за да са полезни.
На заглавната снимка – кадър от филма „Маргаритката”, реж. Тодор Динов
Виолета Цветкова, AFISH.BG
