Има хора – легенди, от онези отминали години, за които сякаш не искаме да се сещаме, защото вече не е добре да се мисли за миналото, нужно е да проявим разбиране и да го збравим. А то, миналото, си е там – с всичките си положителни и отрицателни страни, и чака да бъде осмислено. Серафим Северняк е една такава легенда. И животът, и смъртта му са илюстрация, която още не сме разгледали.
“Втора забележка: Живях достойно. Неприятностите, които съм имал, са били дело на груби и тенденциозни хора (не мога да намеря по-добри думи за вечното сбогом). Вроден дефект ми беше, че не можех да се примиря с груповщината, подлизурството и бездарието. Убеден съм, че това не ми попречи да извърша онова, заради което съм дошъл на белия свят.” – казва той в бележката, която е оставил преди смъртта си.
Серафим Николов Серафимов е роден на 10 юли 1930г. във великотърновското село Горна Липница. Готвели го за учител – родителите му били учители, та се очаквало да продължи традицията. Но той решил друго – още като студент започва да пише, става кореспондент на вестника на писателския съюз „Литературен фронт“, след това е редактор в сп. „Пламък“, главен редактор на редакция „ЛИК“ в БНТ и на сп. „Отечество“, драматург на Държавен музикален театър „Стефан Македонски“ и на Сатиричния театър… От 1952-ра до смъртта си през 1988 е издал повече от 30 книги с проза и публицистика, сред които са художествените пътеписи от 1969-а „Между розата и лъва“, повестта „Охридска балада“ (1971), сборникът с есета „По острието на бръснача“ и с разкази „Ветрило“ (посмъртно, 1990), документални книги за Чудомир (1983) и Левски (1987).
Северняк умира на 24 май 1988 г., докато е в командировка в кубинската столица Хавана.
Една от легендите около него е смъртта му. Спомням си, че майка ми плака за него, без да го познава. Каза едно тихо “Убиха го, знам си…” – и повече никога не го споменахме. Вероятно, от страх. Защото страхът беше водещото начало в “онези” времена. Много хора смятаха, че Северняк е станал неудобен и е премахнат. Сега времената са други, а аз се срещнах с фотографа Иво Хаджимишев, който ми разказа, че е бил с него до последно и е убеден, че Северняк умира от цирозата, от която боледува отдавна в следствие на прекаран хепатит.
Още в зачатъка на новото мислене Серафим Северняк се осмелява да посочва истини, известни на мнозина, но благоразумно премълчавани от всички. Поради това неговата публицистика, а и прозата му срещат “спонтанна” съпротива или благоразумно мълчание. Пример е истината за циментовия завод в Златна Панега, който трови всичко около себе си. Или пожарът в склада на предприятието „Българска фотография”, в който загиват 22-ма туристи… Публикациите в сп.”Отечество” за неща, за който трябва да се мълчи, му докарват омразата на властимащите – и съответно, доверието и любовта на властнямащото мнозинство.
“Защото не може едновременно да бъдеш хитрец и истински мъж, нито да си подлец и заедно с това герой.” – казва Северняк в есето “Свободен разговор”.
За погребението му в София пристигат хора от цяла България – въпреки, че не се шумя, хората разбират за случилото се. А властимащите забраняват дошлите да го изпратят да останат в столицата – вероятно, от страх…
Диана Юсколова
AFISH.BG
