СПОМЕН
Октомврийската вечер ни свари
С тайна, уви – неизповядана,
С тайна, скъпа, като пролетта.
Доизгаснаха късни пожари,
А ти остана все тъй загледана
След заветна мечта…
Ний стояхме високо-високо,
И пред нас и зад нас
Планините бяха мрачни гробници
И града – чудовище,
Което само убива своите рожби.
В тоя миг се издигна, за укор,
Златния сърп на луната
И земята целуна тъй нежно, тъй нежно!
И стана, що бе неизбежно:
Ти се притисна, потръпна, отпусна глава…
И вятъра плачеше в сухата, жълта трева.
КЪДЕТО СЪМ АЗ
Където съм аз, не цъфтят
Цветя на невинност, мимози, –
Ни в здрача към мойте чертози
Извежда спасителен път.
Звездата ми спи, и луна
Зад кобна дъбрава заспива,
Татул и пустинна коприва
Пониква от мойта злина.
Там мойто самотно сърце
Пролива пенлива отрова,
И, смътно възмогнат, отново
Аз кърша безсилно ръце.
И глухо, без ехо, без зов,
През вихри, и горест, и есен,
Залязва, над бездни понесен.
Миража на мойта любов!
AFISH.BG
