ОТРОНЍ СЕ, СЪРЦЕ
Отронѝ се, сърце, от дървото на времето,
отронете се вие, листа, от вледенените клони,
които някога прегръщаше слънцето,
отронете се, както сълзѝте се ронят от поразени очи!
Дори вятър цял ден да развява къдрицата
край загорялото чèло на земния бог,
юмрукът ти вече притиска под ризата
кървящата зейнала рана.
Затова бъди твърд, когато нежният гръб на облак
над тебе още веднъж се сведе,
не го смятай за нищо, когато Химет* медната пита
още веднъж ти напълни.
Защото едничко стръкче в засухата малко значение има за селянина,
едно лято е малко за нашия род многоброен.
И на какво е свидетел сърцето ти?
Между вчера и утре се люшка,
безмълвно и чуждо,
а каквото вече отмерва,
е отронването си отвъд времето.
ОБЯСНИ МИ, ЛЮБОВ
Твоята шапка се повдига леко; поздравява, сред вятъра се люлее,
непокритата твоя глава е омагьосала облаците,
сърцето ти е заето някъде другаде,
устата ти усвоява нови езици,
треперещата трева в полето се разраства навсякъде,
лятото разпалва и угася астрите,
ослепен от цветни листенца, повдигаш лицето си,
смееш се, плачеш и загиваш от себе си,
какво повече може да ти се случи –
Обясни ми, любов!
Паунът, в тържествен захлас, разперва опашка,
гълъбът вдига яката си пухена,
препълнен от гукане, разширява се въздухът,
патокът кряка, от дивия мед похапва
целият свят, а в насадения парк
всяка леха е покрита от златен прашец.
Рибата поруменява, изпреварва пасажа
и се стрелва през пещерите в коралово ложе.
Под музиката на сребърен пясък скорпионът плахо танцува.
Бръмбарът подушва отдалеч най-прекрасната;
да имах и аз сетивата му, също бих чувствала,
как под нейната броня проблясват крилца,
и бих поела далечния път към горските ягоди!
Обясни ми, любов!
Водата умее сама да говори,
вълната улавя друга вълна за ръка,
в лозето се наливат зърната, пукат и падат.
Тъй доверчиво излиза охлювът от дома си!
Камъкът умее да размеква друг камък!
Обясни ми, любов, каквото не мога да обясня:
нужно ли беше в краткото страшно време
да общувам единствено с мисли и сама
нищо мило да не позная и нищо мило да не извърша?
Трябва ли човекът да мисли? Няма ли да липсва на някого?
Ти казваш: друг дух разчита на него…
Нищо не ми обяснявай. Виждам как саламандърът
преминава през всякакъв огън.
Не го преследва страх, нищо не го боли.
ОТЧУЖДЕНИЕ
В дърветата не виждам никакви дървета.
Клоните са голи без листата, които ги държат сред вятъра.
Плодът е сладък, ала без любов.
Даже не засища.
Какво сега ще стане?
Пред очите ми гората бяга,
пред слуха ми птиците замлъкват,
легло не ми предлага никоя поляна.
Преждевременно съм сита
и гладна съм за време.
Какво сега ще стане?
По хълмовете нощем ще горят огньове.
Да тръгна ли, отново да се приближа до всичко?
В никой път не виждам вече път.
© Превод от немски: Венцеслав Константинов
AFISH.BG
