Сама не мога да хвана себе си. Какво става с мене? Никога не съм изпитвала тая свежест на утрото, сякаш е първото утро в живота ми.
Разсъмва ден, цял от неизвестност.
Обикновено заран се успивах. Струваше ми, че цялата земя трябва да вдигна на раменете си, за да стана. А сега любовта ми дава воля да ставам рано без никакво усилие. Сякаш двама си разделяме тежестта на земята върху своите рамене и я вдигаме високо. Ти планираш стъпка по стъпка своя ден. Само мене не си ме зпалнувал. И аз нахлух в деня ти да го объркам и пренаредя.
Кожата ми ме боли от целувки като изгаряне от слънце.
Потапям се в утринната прохлада като в отрезвителна езерна вода.
Станали преди деня, ние двамата държим целия огромен ден в ръцете си. Няма да го изтървем!
Случва се такова чудо: да се промениш за една нощ и да се събудиш нов и непознат на самия себе си.
Една сладка тревога: да не проспим новия ден, новото раждане на любовта.
От хоризонт до хоризонт светът е наш, гледан от нашето лястовиче гнездо, и все пак е тесен за любовта ни.
Следя сама себе си. Радвам се и се удивлявам на това, което става в самата мене. И се изненадвам, от себе си.
Само двама заедно сме човек – пълноценен, истински.
Ти си делови, а аз съм отнесена според твоя израз. Но без мене ти би бил само сурова, твърда земя, лишена от криле. Без тебе аз бих била облаче, откъснато от земята и залутано в простора. Един без друг сме немислими тъкмо защото сме различни до непримиримост. Земята и небето могат да се съединят за миг в нас двамата.
Ти си мечтата към бъдещето. Аз съм паметта за миналото. И двамата не живеем в днешния ден. Странно, ти си устремен напред към по- красивото, а си малко сух. Ти си копнежът, а си суров. Навярно такива трябва да бъдат мечтателите, за да устояват своята мечта. Всичко се изявява в своята обратна същност.
Аз съм поглед, обърнат към миналото, към по-трагичното. Аз нося сянката на паметта, а съм по-поетична и светла. Това е не само до характер. Кръгът на интересите, професията, мислите на човека определят неговата тоналност. На моя мечтател му липсва измерението на паметта, а то е поетичният живец. Защото в паметта има винаги тъга по загубеното. А тъгата е поезия.
Въображението и паметта си дават среща в нас двамата.
Навярно това е любовта – без вериги, без решетки, без клетви. Без гаранция.
Истинската любов, най-хубавата – това е свобода.
Вратата не се заключва. Мога да си отида, когато поискам.
Ти не сложи пръстен на ръката ми.
Безкрайният хоризонт, който ни обгръща от таванския прозорец, е нашият сватбен пръстен. Не може да се изгуби, нито счупи, нито открадне, нито продаде, нито скрие.
Където и да отида по света, ще си нося пръстена на хоризонта – моя сватбен пръстен.
© Блага Димитрова, „Отклонение”
AFISH.BG
