Така сме свикнали. Всичко е случайно като Теорията за относителността и Менделеевата таблица. Като великите географски открития. Като съединяването на две клетки, от които се ражда човек. И върви по пътя си човешки, спъвайки се във всякакви случайности. Примери? Ето ви нищожна част от моите. Случайно влизаш вместо в обичайното кафене, в новооткритото, и животът ти свърва в друга посока. Случайно решаваш да не влезеш в киносалона, за където си си купил вече билети, а се зазяпваш в някоя витрина, и съдбата ти поднася вместо петле на клечка, шатобриан за двама. Случайно после се оказва, че трябва да ядеш шатобриана сам, или че той е пълна отврат. Случайностите са закономерностите на всичко това, което наричаме живот. И което живеем. Щем – не щем, нещата се случват така, както трябва да се случат. И когато се случат случайно веднъж, абсурд е после, повтаряйки всички предпоставки, да ги подмамиш да се повторят. Няма повторяемост при случайността. В това й е закономерността. Колкото и да подреждаш по памет пъзела на предварителните обстоятелства, да се връщаш назад по стъпките си и пак да минаваш по тях отново и отново, късно е, либе за китка, мандалото лопна. Нещо се е случило или за да свърши, или за да започне. Животът ни е низ от непрекъснати случайности, които ние наричаме предопределение. Казваме, че така ни било писано. Не знам кой го пише. Ако някой знае, да се обади, но не вярвам да има нормален човек, който да си присвои авторството. Аз просто си спомням смешните опити, които и сама съм правила, да подмамя майката-натура, фортуната, съдбата или кой както го нарича, с повтаряне на действия – така бях облечена, по тези улици минах, купих си цигари от тази будка, седнах на тази маса в кафенето, часът беше точно пет и двайсет… Не става. И няма как да стане. Случайността е винаги нарочна. И еднократна. Ако можеш, я улови. Ако можеш, я разбери. Ако можеш, я подмини. Обикновено не можеш. Такава е закономерността в битието и битуването ни. И докато пишех тези опити за размисли, изведнъж стоплих, че днешният ден, освен рожден на сестра ми, да ми е жива и здрава, тя, най-прекрасната закономерност в живота ми, всъщност е и датата, на която от този свят си тръгна Георги Рупчев. Тихо. В съня си. Така както си отиват онези, които остават като жалони по пътя ни. И ми се изясни защо уж ни в клин, ни в ръкав се събудих с фразата „Маргарито, малко ни е небето, за да ходиме двама по него…” Това е част от стихотворение, което Жоро ми беше написал през 1980 г. Писано, написано, случайност? Да, бе! В окото ми не плува корабче. В окото ми днес е небето, пратило ми сестра ми и приютило в обятията си всичките закономерни случайности, дето правят живота ми. Миг по миг. Спомените и надеждите. А във вашите очи как са флотилиите? Като потънали гемии или като Велики армади?
А ето и стихотворението на Жоро Рупчев – Небето е негово!
На Маргарита
Е, добре, де – ето ни двамата,
едновременни и несъвместими.
Моля минете, Вие сте дамата.
Ние имаме други капризи.
Е, добре, де – щастлив да е случаят –
с нас са ония на по осемнайсет.
Маргарито, Майстора не е улучил
и ти пак не си си намерила майстора.
Майстора пак е останал без цвете.
(Уж го почнах интимно,
а пък то го изби на елегия…)
Маргарито, малко ни е небето,
за да ходиме двама по него.
Малко е, малко е, малко за двама ни,
или ние сме прекалено изтънчени,
за да можем като хората, богоравни,
да се гръмнем на „Ангел Кънчев”.
Маргарито, дай да се разбереме
кой е цветето и кой кладенецът.
Ти прорастваш от моята влага,
аз от твоите сълзи се пълня.
(Георги Рупчев, 1980)
Маргарита Петкова
AFISH.BG
