На 15 октомври отбелязваме Международния ден на белия бастун. Календарът посвещава този ден на онези от нас, които по една или друга причина не могат да виждат света, който обитаваме.
Забелязали ли сте, че слепите хора сякаш винаги изглеждат щастливи? Може би не само изглеждат, вероятно сърцата им са пълни с поводи за радост, които ние, зрящите, пропускаме в бързината да бъдем себе си. Вероятно светоусещането е по-истинско, ако природата или съдбата са отредили да се лишим от някое от сетивата си. Глухи са написали музика, която няма да бъде забравена. Слепи рисуват картини, от които ни спира дъхът.
Животът непрестанно ни въвлича в невероятните си противоречия и именно с това доказва колко е непредвидим, колко е важен, колко си струва всеки един миг…
Сляпо момче се придвижва с помощта на метален бастун – от онези, дето могат да се разтягат в случай на нужда. Очите му са скрити зад черни пластмасови очила. Придружава го възрастен мъж – вероятно дядо му, твърде стар изглежда, за да му е баща. Лицето на момчето грее в широка усмивка, докато двамата усърдно изкачват стълбите на мръсния подлез в центъра на града. Разговарят оживено – от всяка разменена дума между тях прозира щастие, каквото другите наоколо вероятно търсят, забили навъсени погледи в разбития тротоар.
Проблеми? Притеснения? Става ми неудобно пред самия мен, че терзая душа и разсъдък с мисли, които тровят тялото и ума ми. Та аз съм здрав, работоспособен, във вихъра на прекрасната средна възраст… За секунда осъзнавам, че главоболията си създавам сам. Повечето от нас са факири да майсторят грижи – поводите за радост отминаваме като даденост. Това не е начинът да се усмихваме често.
Обръщам глава след двата мъжки силуета, които не се интересуват от времето – него нито можем да променим, нито можем да спрем. Основания за усмивки има и през четирите годишни времена. Старецът едва придържа момчето за кръста, но това е по-скоро знак за съпричастност, отколкото физическа помощ – докосване, което подчертава доверие.
Любовта има безброй проявления. Ние сме слепците за повечето от тях. Светлината навън трудно достига до тъмните ъгли на душите ни, където се втренчваме в незначителните поводи за тъга, гняв, завист и злоба…
В трагедията на Софокъл ослепяването на Едип се разглежда като прераждане на духа. След като е приел и осъзнал греховете си, а съдбата е разкрила тайните си за него, Едип решава да сложи край на вярата си в борбата с предначертаното, ръководена от видимото, което носи трагична вина за човека. Животът, изпълнен със заблуди, е прекъснат, а Едип познава мъдростта чрез болката. Избождането на очите е бягство от реалността, която подвежда. Мъдростта винаги се ражда в лишението и болката. Едип прогонва лъжите и избира за свое наказание да броди сляп – да опознае света с новата нагласа, че зад видимото се крият други истини.
За нас, зрящите, не е нужно да постъпим като него. Щом вече сме чели и знаем, че истината е в страданието, достатъчно е да прогледнем. Светът е пълен с хора, от които има какво да научим извън разговорите за времето – хора, които се усмихват така, че да озарят душите ни.
Автор: Добромир Банев
Снимка: Валентин Иванов-sValio
AFISH.BG
