„Запалвам цигара и поглеждам към булеварда, като си мисля за терасата с оранжевия навес и за остротите, които си разменяхме с Франсоаз винаги все в тоя малко тъжен час на ранния здрач. Гледам към булеварда и ненадейно виждам Франсоаз. Тя идва право към мене, облечена в строг втален сив костюм с черна дантелена блуза. Каква жена! Всички цветове ѝ приличат.
— Скъпо видение! — избъбрям аз.
— Не се лигави — отвръща Франсоаз, — а ми подай един стол. Тия обувки са ужасно неудобни.“
„Господин Никой“, Богомил Райнов
