СТИХОВЕ ЗА ДА НЕ БЪДА ОКЛЕВЕТЕН
На Шаря Виние
Тази вечер над твоя сън бях се склонил.
Твойто тяло лежеше далеч от съблазън и грях
и видях — сякаш сведен над книга, четях —
ах, видях, че напразно е всичко под слънцето, мила.
Да живеем, животът тъй приказен бил,
за да кажат, че наште цветя прецъфтяха?
Скъпа, спи! Аз будувам, за теб ме е страх,
мисълта — само тя ме влудява и смила.
Ах, как гадно е всичко това, моя крехка любов,
ще затвори очите ни утре смъртта,
а и всяка въздишка е, сякаш че днес те душат.
О, уста, дето смееш се сънно над мойта уста,
по-жестокият кикот преди да избухне съдбовно,
събуди се! Кажи ми, нали е безсмъртна душата?
*
О, женски чар и слабост, и тия бели длани,
които спират злото и правят добрини,
очи, които властно възпират: „Престани!“,
но не със зверски блясък, а кротки, замечтани.
И — майчина милувка за стонове и рани —
гласът, дори когато ни мами… Как звъни
в зори… как сладко пее по здрач… И в изпитни
как глухо глъхнат в шала устата разридани!
Мъже, животът долу е груб и нетърпим!
Дали далеч от ласки и схватки ще спасим
и нещо чисто — както снега по върховете,
невинно като детско сърце — о, доброта
и почит! Че тъй както сме тръгнали, кажете,
какво ли ще остане от нас — подир смъртта?
SPLEEN
Розите — всички бяха червени,
черен бе целият гъвкав бръшлян.
Скъпа, от твоите дребни измени
пак съм отчаян и пак — изтерзан.
Бе прекалено синьо небето,
въздухът — сладък, прибоят — зелен.
Все се страхувам — ах, да не бе то! —
бягство жестоко ти криеш от мен.
И от бръшляна чувствам умора,
и от чемшира, от всички треви,
и от полето, и от простора,
не и от тебе, от тебе — уви!
© Превод от френски: Кирил Кадийски
С Артюр Рембо
AFISH.BG
