“Винаги ми е било трудно да се отърся от това чувство на негодувание, което вярвам измъчва всеки, изгубил някой близък. В огромната си част хората около нас не само не познават починалия, но и не се вълнуват дали такъв човек е живял или не. Това особено силно важи за някого, когото сме изгубили като дете, понеже по време на израстването ни целият свят се променя и съвсем никой не помни този близък. Така е и с моята баба Нети. Съзнавам, че никой не си я спомня, освен може би моите родители и сестра ми, и се изпълвам целият с безпомощен яд. Та тя беше забележителна жена. Противоречива, както подобава на всеки герой от роман. Не съвсем стандартен тип човек, не съвсем долюбвана от всички.
Аз например съм много тих. Никога не противореча и не възразявам на хората, а да го правя шумно, под формата на разправия – съвсем не мога. А моята баба обаче се отличаваше с това -умееше да вдига големи, шумни скандали, които огласяха квартала. Сега си мисля, сигурно съседите не са я харесвали. Тя открито противоречеше, ако някой понечеше да я нападне или упрекне. Някои биха си обяснили всичко това с факта, че сама е отгледала две момичета. Дядо ми направил пожар в хотелската си стая по време на командировка в Румъния и изгорели много ценни документи, поради което го уволнили. Освен това дядо си имал своите слабости, за които не ми се говори сега. Целият квартал в града, в който са живеели, разбрал какво се е случило по време на командировката. По онова време, ако изгубиш работата, трудно е можело да си намериш нова. А и очевидно нещата между тях не вървели. Говорят, че майка, когато научила, излязла от къщи, отишла на гарата и вървяла покрай релсите и спирките с часове. Чудя се за какво си е мислела тогава, само на 12 години. Че животът свършва? Преди обаче майка ми да има време да продължи да разсъждава дали животът е свършил, баба взела два куфара и двете си деца, и си тръгнала. Отишла при роднина, в нов град. И започнала работа във фабрика, за която има версии, че по-късно й взима здравето. Но нали има толкова много обяснения за това защо се появява ракът. Според един от малкото хора, познавали баба ми, мой роднина, заболяването й може да се дължи на факта, че тя винаги се ядосваше за всичко и на всеки, и това я е разяло отвътре. Звучи крайно неприятно. Една тънка клечка кибрит (макар че баба ми беше едра и висока жена, с едър бюст), която беше готова да пламне винаги. Може и да е било, защото се е ядосвала много на трудностите, с които се сблъскваха дъщерите й. Малко преди да се изнесем от жилището й, заедно с моята сестра, майка ми и баща ми, чичо дойде при нас заедно с малкия си син и заживяхме така всички в тристаен апартамент с малка кухня. Когато човек разказва подобни неща, те винаги звучат драматично, повече, отколкото участниците в историята са ги възприемали. А и има семейства, които живеят дори по-натясно. Аз впрочем имам горчив опит в разказването на истории около семейството ми. Като малък седнах и описах историята на майка, баба и дядо на един лист. По-скоро на пет големи карирани листа. Майка ми ненадейно намери написаното и вкъщи настъпи голяма разправия.
Защо разказах всичко това? Всъщност, най-вече исках да споделя една конкретна история, и за да мога да я разкажа, се почувствах длъжен да премина през всичко това. Бил съм съвсем малък – може би на 10. Баба ми живееше на първия етаж. Често, за детска забава, изкачвах стълбите до последния етаж на един дъх – макар че така и не мога да се сетя какво толкова ме е привличало там. В спомените ми сега се мержелеят зелените листа на множество мушката в охрени саксии, които излъчваха силно, тръпчиво ухание. Бежовите олющени стени може би също са предлагали странно увеселение – въобразяване на най-различни фигури. А обстоятелството, че това поначало не беше етажът, на който живее баба, а друг, с някакви други хора и изпълнен със съвсем друг смисъл, несъмнено също е действал примамливо на сетивата ми. Един ден, след като задъхан се изкачих на етажа и когато детските ръчички са се опрели в тържествуваща изнемога на бедрата, съзрях следната гледка. В един от ъглите на стълбищната площадка имаше гнездо, сглобено от ръждивокафеви сламчици. Нещо в него изведнъж прошумоля и оттам изскочи една лястовица, стрелна се към долната междинна площадка и излезе от отворения прозорец. Детската ми уста се отвори от изумление. Не помня колко дълго съм съзерцавал този полет – стремглавото поемане на път и също така – стремглавото завръщане. Но се реших нещо необичайно жестоко за едно малко дете, или поне така си мисля, че би следвало да се определи. Запътих се и затворих прозореца. Не мога да си спомня, а ми се струва важно, дали го затворих бавно или бързо. Представете си във всеки случай един от онези бели прозорци с олющена мазилка около ръбчетата, които влизат в рамката с натъртен вик на дървото. В следващия момент лястовицата се стрелна от гнездото, удари се в стъклото и тупна долу. Спомням си добре тази траектория. Треперещ избягах надолу по етажите.
Децата нямат много ясно усещане за време. Мина, не мина това време, за което нямам представа колко е било, и у нас се позвъни. Баба ми отвори вратата и посрещна разярената съседка. Спомням си добре крясъците, няколкото разправии. Баба, вдигнала уверено глава към балкона, разпенено обяснява, на практика крещи, че детето не бива да бъде обвинявано, и стиска ръката ми. Тогава недоумявах. Беше толкова ясно, че съм виновeн, а тя ме защитаваше и стискаше ръката ми силно. Знаеше ли тя всъщност какво се беше случило? Стоеше морава, изправена там, пред входа на западащия работнически квартал, с гордно вдигната глава, и викаше. Без да се интересува от това, че ако е имало някой от входа, който да не смята, че е скандалджийка, може би вече няма да има такъв човек. И аз се тревожех за баба. Исках да я харесват.
Струва ми се, че никой никога не се е застъпвал така за мен. И помня тази история. Помня я по-добре от неловката усмивка на баба, когато, на фона на оглушителния ми рев, се принуди да купи един скъп плюшен мечок. Помня я по-добре от домашните й рокли на зелени и алени цветя, от погребението й, макар че го сънувах дълго време след това. Да напомня – винаги ми е било трудно да се отърся от тръпчивото чувство на негодувание, което вярвам измъчва всеки, изгубил близки. Огорчава ме и това, че невинаги си даваме сметка за спомените си. Но има и нещо друго. Винаги, когато се почувствам унил, по някакъв начин безприютен или недооценен, аз си спомням баба, която стискаше ръката ми там, пред входа. Баба, която е крещяла с пълна сила колко ме обича.”
© Невена Борисова, специално за AFISH.BG