Не бързайте да кажете „Ау, каква безвкусица!”. Остава и с бяла рокля да се метна, та хептен на парижанка да го докарам. Всъщност, реално погледнато, такава цветова комбинация си е в нормалния тренд – три цвята, не повече.
Веднъж седяхме в едно прилично луксозно заведение с художника Никола Танев и аз имах неблагоразумието да споделя, че не може да се комбинира в облеклото червено със зелено. Той ме погледна благо и още по-благо ми обясни, че всичко, което природата е съчетала е абсолютно приемливо. Даде ми най-простия пример, за който неузрелият ми тогава акъл не би се сетил – червено цвете със зелени листа. Все едно дали е лале, мак или мушкато – красиво е. Майката натура така го е създала и като се рейне пред погледа ти от прозореца на вагона една поляна с макове, онемяваш от красотата. Та тогава малко скептично се съгласих със капацитета по цветовете, още повече той едва ли не уби всичко детско в желанието ми да боядисам черната си (черна, а не тъмнокестенява!) по рождение коса, в леко порочното и адски модерно тъмночервено. Изнесе ми между две цигари кратка лекция как червеното и зеленото се явяват топли цветове, а дадените ми по природа зелени дзъркелчета страхотно изпъкват благодарение именно на студеното черно, обрамчило лицето ми на безпорядъчно спускащи се кичури.
Това за цветовете си е цяла наука, нещичко поназнайвах, нещичко понаучих, виж деленето на партийни цветове не е моята стихия. Та като казвам синя шапка, червени обувки, не искам да ме разбирате погрешно. Не си представяйте някой от политиците ни, пременен така. Освен ако не искате да се посмеете на асоциацията.
Аз съм присмехулна по рождение, та от време на време ми минава през ума, че се случва някой да убие присмехулник. Не по Харпър Ли. И още по малко по черните хроники. Просто някой злонамерено се опитва да ти сложи крак, да пусне стреличка с грозна мълва зад гърба ти. Защото няма смелост да се изправи очи в очи срещу теб със смешното си лъкче от крушово клонче и тетива от прежда, останала от баба му.
Виждащ се като митически герой или още по-митическа амазонка, да се зачерви от бяс или да посинее от завист. Тези цветове в случая не се „обичат”. Хич, ама никак! Да, бе, ще кажете, в природата… Не, не бъркайте природата със социума. Злоба, завист, гняв, горделивост и прочее, са присъщи на хората. Цветята и дърветата не си завиждат. Скалите и ручеите не злобеят, че едните стоят с векове на едно място, а другите с векове се движат по пътя си. Еверест не се пъчи горделиво, че е по-висок от Лхоце, Нанга Парбат и останалите върхове, включително и от могилата край нечие родно селце. Дори малката сляпа уличка с гръмкото име „Балкан”, не изпитва никакъв гняв, че е пресечка на бул. „Христо Ботев”.
Такъв е просто градоустройственият план. Наташка, която бе родена на уличката, беше по-красива от мен в университета, нищо че моята адресна регистрация бе на булеварда. И не си завиждахме една на друга. Виж, пищната Цецилия от Пловдивско направо налиташе да ми издере очите, защото мъжът, когото харесваше, живееше с мен. И аз бях неговото момиче. Аз с този избор не се горделивеех, беше ми малко жал за Цецилия, която идваше нощем, на две водки, да тропа по вратата и да проси отчаяно внимание. Цецилия носеше тесни екстравагантни зелени рокли, които обгръщаха формите й като змийска кожа, аз си имах една вечна и любима дънкова рокля. И червени сандали на 12 сантиметрови токове. С които стигах до рамото на… е, без мъжки имена.
Цветовете на живота са ту ярки, ту преливащи един в друг, ту липсват. Защото черното и бялото са за предпочитане пред смазващата сивота или убийствената бозавост. Не ме карайте да описвам като какво точно е бозавото. Баба ми го употребяваше, когато ставаше въпрос за безличен човек, не за домашна прежда.
Човек понякога е далтонист. Вижда се не такъв, какъвто всъщност е. Вижда се искрящ, сияещ, отличаващ се сред всички останали. Сигнално ярък. А всъщност е или смешно шарен като папагал, или бозавеникакъв. И приема смеха на обществото като шум от възхитени овации. Максимум три цвята в облеклото, минимум нажежена до бяло амбиция и пламтяща като жарава самовлюбеност с посинели от стискане юмручета да си единствен и неповторим. Щото не си. Никой не е. Всеки си е сам юнак на коня, независимо дали е маршал или редник.
Да, това за жезъла в мешката го знаем. Само че походът е дълъг. Колкото един човешки живот. Точно толкова. Седя в киносалона със синята си шапка, кръстосала червените си обувки, до въжделения за Цецилия мъж, и гледаме сеи…, пардон, филма гледаме, филма.
Велик режисьор е този Жив Живот! Не го ли харесвате?
Маргарита Петкова
AFISH.BG
