• Начало
  • Цитати
  • Новини
  • Откъс на деня
  • Поезия
  • Кино
  • Музика
  • Книги
  • Изложби
  • Театър
  • Четива
No Result
View All Result
  • Начало
  • Цитати
  • Новини
  • Откъс на деня
  • Поезия
  • Кино
  • Музика
  • Книги
  • Изложби
  • Театър
  • Четива
No Result
View All Result
Afish.bg
No Result
View All Result
Home Книги

Силвия Плат – родена да изгори, за да свети

afish by afish
27 October 2016
in Книги
0
Силвия Плат – родена да изгори, за да свети
0
SHARES
5
VIEWS
Share on FacebookShare on Twitter

Можеш да живееш само 30 години, но да оставиш следа, каквато други не могат да изорат и за столетие. Такава е Силвия Плат. Родена американка, но попила и живота на Англия, една от най-ярките жени от средата на ХХ век създава поезия и проза, която вълнува и днес. Сякаш е родена, за да изгори млада. И да продължи да свети.

Силвия Плат идва на белия свят на днешния ден – 27 октомври, през 1932 г. в Бостън, САЩ, в семейство на преселници от Германия. Баща й – Ото Плат, е зоолог и явно отрано възпитава любов към всичко живо у своята чувствителна и талантлива дъщеря. Силвия започва да пише още на 8-годишна възраст и темите й са свързани именно с околния свят.

„Не знам какво ме e тласнало, но пиша поезия от много малка – споделя тя в интервю малко преди смъртта си. – Предполагам, че детските рими са ми харесали и съм си помислила, че и аз бих мога да пиша така. Написах първото си стихотворение, моето първо публикувано стихотворение, когато бях на осем и половина. То излезе в „The BostonTraveller”  и мисля, че оттогава съм професионалист в писането на поезия… Мисля, че за природата – птиците, пчелите, пролетта, есента… всички тези неща са абсолютен дар за човек, който няма никакъв предишен опит в писането. Настъпващата пролет, звездите над нас, първия паднал сняг и така нататък са истински дарове за едно дете, за един млад поет.”

За кратктия си житейски и писателски път тя обаче се превръща в брилянтен творец. А писането като че ли й носи най-великото удоволствие.”Не мисля, че бих могла да живея без него – споделя Плат в същото интервю. – То е като вода или хляб, или нещо съществено важно за мен. Чувствам се абсолютно задоволена, когато съм написала стихотворение, когато го пиша – също. С написването на стихотворението, бързо напускаш тялото на поета и се превръщаш в поет в покой, което изобщо не е едно и също нещо. Но мисля, че същинското преживяване на написването на едно стихотворение е нещо великолепно.”

През 1955 г. Силвия Плат започва да учи в Кеймбридж. Там се запознава с английския поет Тед Хюз, между тях пламва любов и година по-късно вече са семейство. Раждат им се две деца – Фрида Ребека (през 1960) и Никълъс Фарар (през 1962). Хюз обаче напуска дома, зарязва Плат и децата им заради друга жена.

Психиката на Силвия и без това е лабилна. Правила е опит за самоиубийство на по-млади години, лежала е в психиатрия, но след изневярата на Тед проблемите с контрола над емоциите отново я връхлитат. Писателката изпада в непреодолима депресия и този път успява да сложи край на дните си. Самоубива се с газ на 11 февруари 1963 г.

Гробът на Силвия Плат. Почитатели на поетесата редовно заличавата фамилията Хюз, в знак на гняв към съпруга, предизвикал трагичния й край 

Попитана какво други би правила, ако не бе станала писател, тя казва: “Мисля, че ако трябваше да правя нещо друго, щях да съм доктор. Това е обратното на това да бъдеш писател, предполагам. Когато бях малка, приятелите ми бяха доктори. Слагах си докторската маска, разхождах се наоколо и гледах новородени бебета и отворени трупове. Това ме очароваше, но никога не успях да дисциплинирам себе си до степента, в която можех да науча всичките подробности около това да станеш доктор. Това е един вид опозиция: някой който се занимава директно с човешките преживявания, може да лекува, да кърпи, да помага, този вид неща. Предполагам, че ако имам някаква носталгия, то това е тя, но успокоявам себе си, тъй като познавам много доктори. И бих казала, може би, че съм по-щастлива от това, че пиша за доктори, отколкото да съм доктор.” 

Сред най-известните й творби в проза са „Стъкленият похлупак” и „Ариел”, но тя е известна най-вече като поет. Затова в деня на 84-годишнината от рождението й предлагане три стихотворения на Силвия Плат, преведени на български език от Владимир Трендафилов:

 

ОГЛЕДАЛО

Аз съм сребърна и точна. Без пристрастия. 
Попадне ли ми нещо, глътвам го 
каквото е – не ме помътва ни омраза, ни любов. 
Не съм жестока. Достоверна съм – 
око на малък бог, четириъгълно. 
Вторачила съм се в отсрещната стена. 
На точици е, розова. Така отдавна гледам, 
че вече е частица от сърцето ми. Но тя потрепва. 
Лица и мрак периодично ни разделят.

Сега съм езеро. Една жена над мен претърсва 
пределите ми за това, което е. 
За миг след туй извръща поглед 
към някой от лъжците – свещите или луната. 
Гърба й виждам и го отразявам точно. 
В замяна получавам сълзи, разтревожени ръце. 
Трябвам й. Тя идва и си тръгва. 
Лицето й замества всяка сутрин мрака. 
Удавила е в мен момиче и сега от мен една старица 
се издига ден след ден към нея – като ужасна риба.

 

КОЛОС

Не ще успея да те събера в едно, 
да те сглобя, скрепя, залепя. 
От огромните ти устни излизат 
грухтене, магарешки рев, куткудякане. 
По-зле е от обор.

Навярно се броиш за оракул, 
за глашатай на мъртвите или някакъв бог. 
От трийсет години се бъхтя 
да изчегъртам от гърлото ти утайката. 
Все толкова ми е умът.

С качета туткал и кофи лизол пълзя 
по стълбички, като мравка в траурни одеяния, 
през буренясалата степ на челото ти 
да реставрирам черепа ти, да лъсна 
плешивите и бели могили на очите ти.

Едно небе, директно от Орестия, 
се изкорубва отгоре ни. О, татко, ей тъй, сам, 
си пълен с мая и история като форум. 
На било с черни кипариси разгъвам обяда си. 
До хоризонта чак си пръснал канелюрните си кости

и акантовите си коси – в старата им анархия. 
Светкавица не би могла 
да удари така разрушително. 
Нощем клеча на завет в лявото 
ти ухо – същински рог на изобилието.

Броя червените звезди и другите – с цвят на слива. 
Слънцето изгрява в полите на езика ти. 
Часовете ми са женени за сянка. 
Не чакам вече да застърже кил 
по плочите на пустата площадка

 

ДОТУК

Жената е сега съвършена. 
Мъртвото й

тяло се усмихва уталожено. 
Древногръцка уж-неотменност

прелива в диплите на тогата й. 
Босите й

нозе сякаш шепнат: 
Вървяхме дълго, свърши се.

Две мъртви деца като бели змии – 
по едно на всяка

кана мляко, вече празна. 
Тя ги е свила

обратно в тялото си както розата 
събира цвят, ако градината

се втвърди и рукнат алени мириси 
от уханните дълбоки гърла на нощното цвете.

Луната няма за какво да тъжи, 
тъй както се е вторачила изпод костната си качулка.

Тя е свикнала с тия работи. Креповете й 
пращят и се влекат.

 

AFISH.BG

Tags: силвия платстихове
afish

afish

категории

  • uncategorized (6)
  • Изложби (351)
  • Интервю (51)
  • Кино (597)
  • Книги (420)
  • Музика (535)
  • Новини (820)
  • Откъс на деня (739)
  • Поезия (658)
  • Театър (198)
  • Цитати (884)
  • Четива (95)
  • За нас
  • За реклама
  • Поверителност
  • За контакт
Съдържанието на този уеб сайт и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права. Всички статии, репортажи, интервюта и други текстови, графични и видео материали, публикувани в сайта, са собственост на AFISH.BG, освен ако изрично е посочено друго. Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на AFISH.BG, посочване на източника и добавяне на линк към www.afish.bg. 
Използването на графични и видео материали, публикувани в сайта, е строго забранено. Нарушителите ще бъдат санкционирани с цялата строгост на закона.  Прочети повече на: https://www.afish.bg/
No Result
View All Result

Welcome Back!

Login to your account below

Forgotten Password?

Retrieve your password

Please enter your username or email address to reset your password.

Log In

Add New Playlist