“Оставена на свобода, Сибил мигом се втурна към долната равна част на плажа и закрачи по посока на рибарския павилион. Спря се само за да джвакне с крак в един подгизнал, рухнал пясъчен дворец и скоро се намери извън района, запазен само за курортисти на хотела.
Вървя около четвърт миля, а после изведнъж заподтичва нагоре към дюните на брега. Спря се едва когато стигна до мястото, където лежеше по гръб млад мъж.
— Ще влезеш ли във водата, Виждам аз? — попита тя.
Младият мъж трепна и притвори с ръка реверите на банския си халат. После се обърна по корем и навитият на суджук пешкир падна от очите му. Той се вгледа в Сибил.
— Я! Здравей, Сибил.
— Ще влизаш ли във водата?
— Да. Само тебе чаках — каза той. — Какво ново?
— Какво?
— Какво ново? Очаква ли се нещо?
— Тате пристига утре с аероплан — каза Сибил, ритайки в пясъка.
— Ей, не в лицето ми, детенце! — каза младият мъж и хвана крачето на Сибил. — Да, време е вече баща ти да дойде. Очаквам го с нетърпение всеки час. Всеки час.
— А леличката къде е? — попита Сибил.
— Леличката ли? — Младият мъж бръсна пясъка от рядката си коса. — Трудно е да се каже, Сибил. Тя би могла да бъде на хиляди места. Например на фризьор — да си боядисва косата червеникава. Или в стаята си — да прави кукли за бедните деца. — Лежейки все още по корем, той сви юмруци, сложи единия върху другия и подпря на него брада. — По-добре питай за нещо друго, Сибил — каза той. — Знаеш ли, костюмчето ти е чудесно. Най обичам син бански костюм.
Сибил погледна мъжа, а после — изпъкналото си коремче.
— Но този е жълт — възкликна тя. — Този е жълт!
— Тъй ли? Я ела по-близо.
Сибил пристъпи една крачка.
— Ти си напълно права. Ама че съм глупак!
— Ще влизаш ли във водата? — попита Сибил.
— Трябва да помисля. Имай предвид, Сибил, че много сериозно обмислям този въпрос.
Сибил натисна с крак надуваемия дюшек, който младият мъж използваше понякога за възглавница.
— Трябва да се надуе още — каза тя.
— Ти си права. Трябва да се надуе, и то много повече, отколкото аз смятах. — Мъжът измъкна юмруци изпод брадата си и я опря в пясъка. — Сибил — каза той, — ти си много хубавка. Драго му става на човек, като те гледа. Разкажи ми нещо за себе си. — Той протегна ръце и я хвана за глезените. — Аз съм Козирог — каза той. — А ти каква си?
— Шарън Липшъц разправя, че ти си я пуснал да седне до теб на столчето пред пианото.
— Шарън Липшъц ли ти каза това?
Сибил кимна енергично.
Той пусна глезените й, прибра ръце към себе си и облегна буза на десния си лакът.
— Какво да ти кажа — рече той, — нали знаеш как стават тези неща. Седя аз и си свиря. А тебе никаква те няма. Изведнъж идва Шарън Липшъц и сяда до мен. Не е редно да я изпъдя, нали?
— Редно е.
— О, не! Такова нещо аз не мога на направя — настоя младият мъж. — Но да ти кажа ли какво направих?
— Какво?
— Представих си, че това си ти.
Сибил се наведе изведнъж и взе да копае пясъка.
— Хайде да влизаме във водата — каза тя.
— Добре — съгласи се младият мъж. — Виж, това мога да направя.
— Другия път я изпъди — каза Сибил.
— Кого това?
— Шарън Липшъц.
— А, Шарън Липшъц. Пак за нея говориш. Мечти и действителност. — Той скочи на крака и погледна към океана — Сибил, знаеш ли какво ще направим сега? Ще се опитаме да хванем една рибка-бананка.
— Какво да хванем?
— Рибка-бананка — отвърна той и разпаса халата си. После го съблече. Раменете му бяха тесни и съвсем бели, а гащетата — яркосини. Той сдипли халата първо по дължина, след това го ската на три. Разгъна пешкира, с който преди това си беше покрил очите, постла го на пясъка и сложи върху него сгънатия халат. Наведе се, вдигна дюшека и го намести под дясната си мишница. После със свободната си ръка хвана Сибил за ръчичка.
Двамата тръгнаха към океана.
— Ти сигурно много пъти си виждала рибки-бананки — каза той.
Сибил поклати отрицателно глава.
— Не може да бъде. Впрочем ти къде живеещ?
— Не знам — отвърна Сибил.
— Как да не знаеш? Трябва да знаеш! Шарън Липшъц е само на три години и половина, а пък знае къде живее.
Сибил спря и измъкна ръката си от неговата. Взе от пясъка една най-обикновена мидена черупка и започна да я разглежда с подчертан интерес. После я захвърли.
— Хуърли Ууд, Кънектикът — каза тя и тръгна пак, изпъчила коремчето си.
— Хуърли Ууд, Кънектикът — повтори младият мъж. — Да не би случайно това да е някъде около Хуърли Ууд, Кънектикът?
Сибил го погледна.
— Аз точно там живея! — каза тя раздразнено. — Живея в Хуърли Ууд, Кънектикът.
Тя припна напред, хвана лявото си стъпало с лявата ръка и подскокна два три пъти.
— По този начин всичко се изяснява — нямаш представа как се изяснява — каза младият мъж.
— Ти чел ли си „Негърчето Самбо“?[1]
— Интересно, че ми задаваш този въпрос — каза той. — Аз я дочетох снощи — съвпадение просто. — Той се наведе и пак хвана Сибил за ръчичка. — Харесва ли ти тази книжка?
— Ама как тичаха тигрите около дървото, нали?
— Да, аз дори си помислих, че никога няма да спрат. В живота си не съм виждал толкова тигри.
— Но те бяха само шест! — възкликна Сибил.
— Само? — каза тон. — Ти на това „само“ ли му казваш?
— Ти обичаш ли восък? — попита Сибил.
— Какво да обичам?
— Восък.
— Много обичам. А ти?
Сибил кимна.
— А обичаш ли маслини? — попита тя.
— Маслини? Да, разбира се. Маслини и восък. Никъде не мърдам без тях.
— А обичаш ли Шарън Липшъц? — попита Сибил.
— Да. Да, обичам я — отвърна младият мъж. — Най-много я обичам за това, че тя никога не дразни кученцата във фоайето на хотела. Например онова булдоче на онази дама от Канада. Може би няма да повярваш, но някои момиченца обичат да ръгат с пръчка това кученце. Виж, Шарън никога не прави това. Никога не се държи зле. Затова толкова я обичам.
Сибил мълчеше.
— Аз обичам да дъвча свещи — изтърси накрая тя.
— Че кой не обича! — отвърна младият мъж, опитвайки водата с крак. — Бр-р-р! Студена. — Той пусна дюшека във водата. — Имай малко търпение, Сибил. Чакай да стигнем по-дълбочкото.
Те нагазиха навътре, докато водата стигна до кръста на Сибил. Тогава младият мъж я вдигна и я сложи по корем на дюшека.
— Не си ли слагаш нещо на главата — гумена шапка или нещо друго? — попита той.
— Не ме пускай! — каза заповеднически Сибил. — Дръж ме по-здраво!
— Моля ви се, госпожице Карпентър! Аз си разбирам от работата — отвърна той. — Ей, отваряй си очите на четири за рибки-бананки. Днес е идеален ден за лов на рибка-бананка.
— Не виждам нито една — каза Сибил.
— Това не ме учудва. Тези риби имат странни навици. — Той продължаваше да бута напред дюшека. Водата още не стигаше до гърдите му. — Техният живот е тъжна работа — продължи той. — Знаеш ли какво правят те, Сибил?
Момиченцето поклати глава.
— Доплуват до някоя подводна пещера, в която има купища банани. Преди да влязат в пещерата, те не се отличават по нищо от другите риби. Но влязат ли веднъж вътре, държат се като свини. Аз знам с положителност, че някои рибки-бананки са изяждали в бананова пещера до седемдесет и осем банана. Той тласна дюшека и пасажерката му още по-навътре. — Естествено след такова ядене те така се издуват, че не могат да излязат от пещерата. Просто е невъзможно да минат през вратата.
— Ей, не много навътре! — извика Сибил. — Е, и какво става с тях?
— С кои тях?
— С рибките-бананки.
— А-а-а, имаш предвид след като изядат толкова много банани, че не могат да се измъкнат от пещерата?
— Да — каза Сибил.
— Мъчно ми е да говоря за това, Сибил. Те умират.
— Защо? — попита Сибил.
— Защото хващат бананова треска — една страшна болест.
— Идва вълна! — извика Сибил, поуплашена.
— Няма да й обърнем внимание. Ще я отминем с презрение — каза младият мъж. — Ние сме двама високомерни. — Той хвана Сибил за глезените и ги натисна надолу. Предната част на дюшека се вирна и прехвърли гребена на вълната. Водата намокри русите косички на Сибил и тя изкряска, но този път радостно.
Когато дюшекът зае отново хоризонтално положение, тя отмахна мокрия кичур коса, залепнал на очите й, и възкликна:
— Видях една!
— Какво видя, мило?
— Рибка-бананка.
— Не може да бъде! — каза той. — Държеше ли банани в устата си?
— Да — отвърна Сибил. — Шест.
Младият мъж хвана внезапно мокрото краче на Сибил, което тя бе провесила извън дюшека, и го целуна по ходилото.
— Ей! — скара му се тя и се обърна.
— Ти си „ей“! Излизаме вече. Стига ти толкова.
— Не ми стига.
— Съжалявам — каза той и подкара дюшека към брега. Сибил скочи на пясъка, а той взе дюшека и го понесе по плажа.
— Сбогом! — извика Сибил и без съжаление хукна към хотела.
Младият мъж облече халата, прихлупи реверите и натъпка пешкира в джоба. После вдигна мокрия, хлъзгав, неудобен за носене дюшек, нагласи го под мишницата си и тръгна самичък по мекия горещ пясък към хотела.
В сутерена, откъдето според указанията къпещите се трябваше да взимат асансьора, някаква жена с цинкова мас на носа си влезе в асансьорната кабина заедно с младия мъж.
— Виждам, че се заглеждате в краката ми — каза той, когато асансьорът тръгна.
— Извинявайте, не ви чух — сепна се жената.
— Казах: виждам, че се заглеждате в краката ми.
— Извинявайте, но аз се бях загледала в пода! — каза жената и се обърна към вратата на кабината.
— Ако искате да ми видите краката, кажете си — рече младият мъж. — Стига с тия подлости, дявол да го вземе.
— Отворете ми да изляза — каза нетърпеливо жената на момичето от асансьора.
Вратите на кабината се отвориха и жената излезе, без да погледне назад.
— Имам съвсем нормални крака и не разбирам защо някой трябва да се вторачва в тях — каза младият мъж. — На петия, моля. — Той извади от джоба на халата ключа от стаята си.
На петия етаж слезе, измина коридора и отключи вратата на номер 507. В стаята миришеше на нови кожени куфари и на лакочистител.
Той погледна към младата жена, заспала на едното легло. После пристъпи към един от куфарите, отвори го и измъкна изпод купа гащета и фланелки пистолет. Извади пълнителя, огледа го и пак го постави. След това отиде до свободното легло, седна на него, погледна жената, вдигна пистолета и пусна един куршум в дясното си слепоочие.”
A Perfect Day for Bananafish, 1948 (Пълни авторски права)
Превод от английски: Тодор Вълчев, 1985 (Пълни авторски права)
AFISH.BG
