ЕСЕННА ПРИКАЗКА
Свърши се лятото.
Тънки мъгли
бавно се решат
с гребена на гората.
Тънък, бездомен вятър
цялата нощ шумоля
във липата.
Отиде си лятото…
Какво ще измислим за тая вечер?
Не ми се излиза в студеното –
не ми се ходи ни близко, нито далече.
Остани при мене!
Ще запалим огън като през зимата,
ще наметна големия шал,
ще седна в краката ти
(нали и руси циганки има?)
… и ще ти гледам на ръка.
… Ох, чорбаджи,
пътят ти е много лъкатушен:
много друмища ще извървиш
по вода и по суша,
кръв ще ти тече от коленете –
от падане и катерене,
не от коленичене.
Ту на ястеб в небето ще си приличен,
ту перо по перо ще ти кършат крилете.
Ала ти, господарю, си от яка порода –
на камък да паднеш, пак ще поникнеш.
Злото от теб ще отскача,
както чукът от челика.
Всичко през главата ти ще мине,
додето сняг я накичи –
и пак малко ще са ти годините…
Жените много ще те обичат,
една уж ти седи в краката,
ала ти на ръца ще я носиш.
Май че е зеленоока,
май че е русокоса…
Не си издърпвай ръката!
Не искам сега и да ме милваш.
Стига ми с пръсти да я докосвам,
стига ми да я усещам –
натежала от любов и сила,
от никого непокорена
и покорна само на мене –
твойта гореща,
твоята мъжка десница…
Свърши гадаенето.
А на дланта ми –
твойте устни вместо жълтица.
© Станка Пенчева
AFISH.BG
