AFISH.BG ви предлага, спазвайки традицията си, един от преводите на неговото гениално стихотворение „Гарванът”, след като вече сме представяли на вниманието на нашите читатели първия превод, дело на Елин Пелин от 1906 г.
ГАРВАНЪТ
Някога във нощ студена, свел главата уморена
сам над книга позлатена, скрит на топло от студа,
бях потънал в сънна скука, но дочух, че нещо пука –
сякаш някой леко чука на вратата във снега.
Мислех: „Гост дошъл и чука на вратата вън сега.
Тропа вънка откога?“
Бе декември бурен, мъглен, на стената образ пъклен
от смъртта на всеки въглен в миг проточваше рога.
Утрото очаквах жадно, в книги търсех безотрадно
лек за болка безпощадна, по Ленора зов-тъга.
За жената светла, дето носеше за мен тъга.
Ще се върне ли сега?
Тъжен шум и страх понесли, шепнат тежките завеси
и изпълват ме със ужас, неизпитван досега.
А сърцето някак странно тупаше и непрестанно
си повтарях, че навярно някой тропа вън сега,
закъснял и да се скрие иска. Тропа вън сега.
Нищо друго засега.
В страх душата бе се свила, но за миг почувствах сила,
„Сър или мадам – извиках, – извинете, но така
бях задрямал в сънна скука, не усетих, че се чука,
много леко се почука и дори не знам кога.“
Към вратата бързо тръгнах и отблъснах я в снега.
Само мрак бе засега.
В плам обзет, навън се взирах, нищо друго не намирах,
сякаш сън сънувах странен, несънуван досега.
Тишината, знаех, строга да разбия аз не мога,
ала чух в несвяст, с тревога името „Ленора“. Да,
бях прошепнал тази дума, друг повтори я сега.
Нищо друго засега.
После, сплашен и посърнал, тъкмо вътре бях се върнал,
чух отново да се чука, но по-силно бе сега.
„Може бурята в стъклата да прогонва тишината –
рекох – или пък съдбата праща някаква беда.
Ще открия кой ме плаши и вселява в мен тъга!“
Само вятър – засега.
С яд прозореца отворих и през зейналите щори
гарван влезе и наперен в стаята се разигра.
Махна силен, непокорен, завъртя се неуморен
и накрая кацна горе под високата дъга,
там, на бюста на Палада под високата дъга.
Кацна мирен засега.
Но със своята поява и с безсмислената врява
птицата едва тогава възприех като шега.
Казаха: „С геребена оскубан, ти съвсем не си загубен.
Строг си, зъл и душегубен – на нетленните слуга.
И кажи ми как се казваш, на нетленните слуга?
Гракна силно: „Нико-га!“
Бях смутен, стоях безгласен – птица черна с говор ясен,
пък макар не можех смисъл някакъв да извлека,
съгласете се – не може туй човек да предположи:
птица да съзрете нощем под порталната дъга,
птица или звяр, притихнал под порталната дъга
с име странно Нико-га.
А пък гарванът достоен, там, на бюста, най-спокоен
каза гордо само тая дума чудна засега.
И с крила, спокойни вече, нищо друго не изрече.
„Всичко – казах си – далече отлетява все така,
та и той ще ме напусне, ще избяга ей сега.
Гракна бързо: „Нико-га!“
Сплашен сам от тишината, отговора и словата.
„Несъмнено – рекох, – само туй си знае той сега.
Като странен дух изглежда, сам, без капчица надежда
към бедата ни повежда и навява ни тъга,
като погребална песен ни навява той тъга.
Да, навярно. Докога?
И на гарвана среднощен аз със присмех гледах още,
но загадката жестока не разбирах все така.
Дръпнах стол и седнах леко на седалката му мека,
в миналото на човека търсех тая зла шега
и подобна тайна. Исках злата му шега
да открия. „Нико-га!“
И така се бях унесъл, нито звук не произнесъл,
а пък гарванът гореше във сърцето ми дамга
и под лампата, огряла плюшеното одеяло,
исках тя да седне бяла, но не знаех сам кога
ще приседне тя. Едва ли. Ще приседне ли? Кога?
О, навярно нико-га.
После химн ангелогласен се понесе лек и ясен
и невидим образ сякаш къкреше край мен снага.
„Що ли – викнах, – Боже мили, с ангелите лекокрили
ми изпращаш? Да забравя за Ленора миг сега?
За Ленора миг забрава? Ще изтрая ли сега?“
Каза гласно: „Нико-га!“
„О, пророк презрян, неземен, птица ли си или демон,
съблазнител или вихър те изхвърли на брега?
На брега пустинен, мрачен, вятърът където плаче
и на дявола палачи режат моята снага?
Ще намеря ли, кажи ми, лек за моята тъга?“
Каза гласно: „Нико-га!“
„О, пророк, презрян, неземен, птица ли си или демон,
във небето потъмняло и във светлата звезда
те кълна: кажи със слово ще ли видя аз отново,
в тъмното небе оловно грейнала като дъга,
моята Ленора – светла, грейнала като дъга?
Каза гласно: „Нико-га!“
„Туй е нашата раздяла – викнах ядно, във отмала, –
завърни се бързо долу, там, на ада във кръга.
Ни перо, ни бледна сянка искам тука да остане,
напусни ме скоро, врана, махай се от мен сега,
извади си ключа черен от душата ми сега!“
Викна силно: „Нико-га!“
И тъй птицата безжална все така стои нахална
и от бюста ми напомня все за нашата кавга –
със отворени зеници – демон спящи – скръбна птица.
Сянката й като с огън във сърцето ми дамга
пак прорязва. И дали скръбно-черната дамга
ще изчезне? Нико-га!
© Превод от английски: Велико Боев (1988 г.)
AFISH.BG