Преди да замине за Холивуд в началото на 10-те години на ХХ век, вече е работил като фермер и цирков акробат, докато сериозна контузия го принуждава да се откаже от арената и да си намери работа като кабаретен певец. Започва през 1908 като комедиен актьор във френски филми, някои от които режисирани от знаменития Макс Линдер. Шевалие служи и участва в битки като пехотинец във френската армия по време на Първата световна война. През 1914 година е ранен, попада в германски плен и прекарва две години във военнопленнически лагер, където научава английски език от колеги по съдба.
Когато в Холивуд филмите „проговарят”, Морис усеща, че мястото му е там и през 1928 година заминава за Америка.
Снима се и във филми на други известни режисьори като Ернст Любич – „The Merry Widow” (1934). В края на 30-те години Морис се завръща в Европа, където участва в няколко френски и един английски филм.
Втората световна война прекъсва кариерата му и той дори е обвинен в сътрудничество с нацистите, а впоследствие е оневинен. По това време прави и една от най-добрите си роли като застаряващ любовник във филма на Рене Клер „Мълчанието е злато” (1947).
В ” Търсене на претърпелите корабокрушение”, 1962 (по романа “Децата на капитан Гранд” на Жул Верн
През 50-те години, вече по-възрастен и с посивели коси, се завръща в Холивуд. Един от големите му успехи в този период е филмът „Жижи” (1958), режисиран от Винсънт Минели, с големия хит – песента “Thank Heaven for Little Girls”, и “I Remember it Well”. Същата година получава и специална награда „Оскар” за цялостен принос в световното киноизкуство.
Продължава да се снима до 1967 – „Канкан” (1960), „Фани” (1961), Паганел в „Децата на капитан Грант” и др., а през 1970 изпява заглавната песен в анимационния филм на Дисни „Aristocats”. Това е и последната му работа в киното.
Във “Веселата вдовица”
На 10 октомври 1968 г. той е казва “сбогом” на публиката с един последен гала концерт. Първите седмици “в пенсия” във вилата му “Ла Лук” в Марн-ла-Вале край Париж изобщо не са тягостни. Напротив, дават му възможност да се радва на свободното си време. Време, през което пише, наблюдава околните, броди из градината и се спира пред надгробната плоча, на която е гравиран портретът на майка му. Ла Лук, приема гости, за да е в течение на актуалните събития. Мисли си, че ако понякога се явява по телевизията, ако редовно е на премиерите или пък раздава автографи, няма да се отдалечи от някогашната си публика и прахът на забвението няма скоро да го посипе.
С Одри Хепбърн в “Следобедна любов”
В края на 1968 г. хората го виждат тук и там такъв, какъвто го помнят от прощалния му концерт. Присъства на конни състезания в Лоншан, на обеди и вечери, занимава се с благотворителна дейност. Телевизионните предавания и статиите във вестниците създават у осемдесетгодишния човек илюзията, че не се е оттеглил в “старчески дом”. “Краят ми трябва да бъде край на джентълмен, артист, философ, филантроп, който е в мир със себе си. Според мен това е най-изисканият начин да посрещнеш смъртта. Ще се опитам да го постигна. Моите артистични успехи са вече в миналото. Не бива да ги помрачавам с глупава смърт. Всичко, което имаш, неспирно, безнадеждно се изплъзва от ръцете ти”, пише Шевалие в своите дневници.
С Ела Фицджералд и Дюк Елингтън
В тях той отбелязва: „Пиша с едничката мисъл да добия смелост, като раздавам радост от живота на всички, които моите възгледи все още интересуват дори и сега, когато популярният певец се отдалечава в невъзвратимото минало. Може би сгреших, че напоследък избягвах случаите да се разпростирам върху това скъпо за мен минало. Струваше ми се, че на моята възраст не би било нито забавно, нито достойно да преповтарям стари случки в досадни телевизионни и радиоинтервюта. Реших, че е по-добре да се разделя със седемте отминали десетилетия и да се посветя на удоволствието да пиша, за да продължа диалога с моите почитатели…” И още, когато вече здравето му се влошава съвсем: „Черният списък продължава. Бурвил умря на петдесет и три години. Чудесното момче е знаело, че е обречено. На шестдесет и седем годишния Фернандел се наложило да прекрати снимките на поредния си филм. Списъкът няма край, казвам ви. Всяка вечер телевизията ни съобщава за нова смърт. Човек би рекъл, че емблемата на света е мъртвешка глава Движа се по ръба на пропастта, но се оставям в ръцете на съдбата, която грубо тласка към бездната всичко живо. Защо не и мен? Хайде още една крачка, старче…”
И си отива с най-дълбокия поклон към живота, през който той, Морис Шевалие, е неизменния любимец на три поколения французи. Незабравим и незабравен. Истински джентълмен, артист, философ, филантроп, който е в мир със себе си и със света.
AFISH.BG
