Тъй рече Виктор рано през септември
Разпукан кестен е сърцето ми, разпукан кестен.
Обвивката е спомен – летен, плодът му – есенен.
Септември е като преддверие към преизподнята,
която ври с мъгливи сфери – зли и безродни.
Все още слънцето е ласкаво, с премрежен поглед.
В стъклата с мека лапа драска, но изнемогва
след летните протуберанси – полягва раничко.
Зачело се в две тъжни станси, разлива каничка
с розе от мелнишка широка лоза – неистово
набъбва залезната локва. И се разплисква.
Разказвам ти картинки – пъстри и обещаващи.
Ах, тази лятна рокля – тръпнеща като прощаване.
Септември е стихотворение, от друг написано.
Не е за тебе и за мене. А ми се иска.
От лястовичките до мравките почти невидимо
се стеле тъничка прозявка – дим зад комините.
Сърцето ми за миг притихва, встрани от тялото.
И без бодливата обвивка, вземи го – цялото.
© Маргарита Петкова
© Снимка: Ивелина Чолакова
AFISH.BG
