Дневник
Сега е твърде късно. Сбогом.
(Защото много те обичам!)
Но няма в страст да те обкича.
(Аз избледнял съм. Твърде много.)
Сега е вече късно. Всичко.
Денят. Нощта. И аз. И ти.
И закъснялата усмивка,
разляна в скръб из вазите
на твоя взор…
Безплодна вечер!
Сърцето ми не чака тайна.
(Аз или тази бледна вечер –
но бледнината е безкрайна!)
Разбирам. Зная. Няма тайна.
Сега е твърде късно вече.
В този час на вечерни измами…
Ich liebe die hektischen, schlanken
Narzissen mit blutrotem Mund…
Felix Doermann
В този час на вечерни измами
мълча и печално предричам
предсещам, че туй що обичам
е болна надежда в душата ми:
Обичам нервозните, болни
нарциси с уста разкървавени –
сред сумрачни стаи, безволни
в самотност и страх изоставени –
обичам онез безсърдечни
смарагди – зелени и лунни –
мечти болнострунни, далечни,
пречупени в сънни лагуни –
обичам змиите унесени
в див танец – тъй хладни, тъй ярки –
обичам полетата есенни
с петна многоцветни и жарки –
и тези жени меланхолни,
с лица изморени и бледи
– обичам усмивките болни,
смеха им над скучни поети –
обичам горящите здания
– сред ужас, и вечер, и буря –
и техните страшни сияния
на стари канали в лазура –
обичам аз всичко, което
е пурпур в кантика печална –
и болно посипва сърцето
с ридаеща пепел кристална:
– тъй както ти, странна! гадаеща!
заплиташ с усмихнати взори
душата ми в мрежа ласкаеща
от влюбени тихи умори.
О дъжд, о дъжд обилен и печален…
О дъжд, о дъжд обилен и печален
– по тротоарите танцуваща вода!
Пиян, разголен, волен, вакханален,
но с черна маска – ти танцуваш безсмисления танец на скръбта.
О веселост маскирана! Ти с веселост маскирана печал!
О весел плач! И танец под разхълцани цимбали!
И вечер, зачната сред мрак, но с буйнобял
дъжд озарена. Дъжд! О клоун в погребални карнавали!
И ти летиш – лъчи и смях, – и ти си бял, безумен,
по тротоарите танцуваща вода!
Вечерен дъжд, понесен в танец шумен
над катафалка черен на града.
Сензация
Аз бих обичал мойто щастие
и моите случайни радости,
аз бих обкичил в сладострастие
съня на всичките си младости,
във всеки сладък час причастие
бих взел от кратките си радости
– ако да бях в тоз свят един,
не сред усмивки без участие,
ако на бе зад всяко щастие
скрит страх,
ако не бях самин
аз кръстен с горкото причастие
на жълт неврастеничен Сплин.
Лоенгрин
Да бъдеш светлият герой
на неизменната усмивка,
понесъл в своята усмивка
зора и злато и покой –
без меч и слава в кървав бой
– тенор на щедрата усмивка –
да бъде твоята усмивка
единственият подвиг твой –
начало, край, число и брой
да няма твоята усмивка,
да гасне всичко в таз усмивка:
и злост и скръб и страст и зной –
неудържимият порой
на дните в твоята усмивка
да вплита Вечната усмивка
и неизменно чист и свой
да следваш тихия хобой
на свойто щастие с усмивка –
и то само да е усмивка,
без Как, Какво, Кога и Кой?
и да пристъпиш – тих герой –
брега на своята усмивка
– бял – да отвърнеш – и с усмивка:
“Благодаря ти, Лебед мой!”
© Гео Милев
AFISH.BG
