Псевдонима Влади взима след смъртта на баща си в негова чест. Носител е на наградата за най-добра женска роля на кинофестивала в Кан за филма „Съвременна история или царицата на пчелите“ (1963). Зрителите я познават от „Дни на любов”, „Преди потопа”, „Лицемерие”, „Вещица”, „Те двете” и много други.
През 1987 година от печат излиза нейна книга, посветена на покойния ѝ съпруг със заглавие „Владимир или прекъснатият полет“, откъс от която споделяме за читателите на AFISH.BG:
„С крайчеца на окото си виждам, че се приближава един млад, нисък и зле облечен мъж. Единствено светлосивите му очи привличат вниманието ми. Някакво раздвижване в салона ме кара да прекъсна разказа си и аз се обръщам без преструвки към новодошлия. Без да продума, той улавя ръката ми, стиска я дълго, после след като я е целунал, сяда срещу мен и започва да ме разглежда. Мълчанието му не ме смущава; гледаме се, сякаш се мъчим да се разпознаем. Знам, че ти си Висоцки. Ти не приличаш по нищо на ревящия, брутален великан от спектакъла, но силата на погледа ти ме потопява отново във вълнението, изпитано преди малко. Около нас разговорите продължават. Ти не ядеш, не пиеш; гледаш ме.
— Най-сетне Ви срещнах.
Тези първи слова ме смущават, аз ти отговарям с обичайните похвали за представлението, но виждам, че не ме слушаш, ти искаш да излезем оттук и да пееш за мен. Решаваме да завършим вечерта у Макс Леон – кореспондент на “Юманите”, който има апартамент недалеч от центъра. В колата продължаваме да се гледаме мълчаливо. Озарявано от уличните лампи, лицето ти преминава от мрак в светлина, аз виждам само нежните ти пламенни очи, след това наблюдавам главата ти: коси, късо подстригани на тила, двудневна брада с червеникави оттенъци, умора, която вдълбава бузите ти. Ти не си хубав, видът ти е обикновен, но погледът ти ме съблазнява. Едва пристигнали, ти вземаш китарата. При първите акорди, при първите звуци аз съм още по-развълнувана. На момента твоят глас, твоята сила и твоят вик ме затрогват. Също — как си застинал. Седнал в краката ми, ти пееш само за мен. Малко по малко откривам текста, скърцащия хумор, задълбочеността на песните ти. Ти ми обясняваш, че театърът е твоят занаят, но че поезията е твоята страст. А после без всякакъв преход ми казваш, че отдавна ме обичаш.
Като всяка известна актриса аз често съм получавала подобно ненавременно признание. Тази вечер обаче съм истински развълнувана. Приемам да се видим отново, съвсем наскоро. Още на следващата вечер се срещаме в бара на хотел “Москва”, където се провежда фестивалът. Има много хора, аз съм заобиколена от мнозина, но щом те забелязвам, оставям приятелите си и започваме да танцуваме. С моите токове аз съм определено по-висока от теб, ти се повдигаш на пръсти и шепнеш на ухото ми безумни слова. Аз се смея. Не след дълго ти обяснявам със сериозен глас, че разбира се, бих искала да ти бъда приятелка… но че съм тук само за няколко дена, че животът ми е много напрегнат, имам три деца, ангажираща професия и че Москва е далеч от Париж. Отговаряш ми, че и ти имаш жена, деца и професия, известно име, но че всичко това не ще попречи да ти стана жена. Изумена от дързостта ти, все пак приемам да се видим на следващия ден.”
© Марина Влади, „Владимир или прекъснатия полет”,
изд. „Прозорец”, 2008
AFISH.BG
