ЕСЕН
Сбогом, казах.
Щом така си решила –
добре…
И морето реве с пълна сила,
това Черно море.
Мила,
като прелетни чайки
ние с тебе се срещахме тука
случайно.
И звезди,
колко много звезди
ни обсипваха вечер…
Но светът е изменчив,
виж – по пясъка двете следи
се изгубиха,
няма ги вече.
И последните думи заглъхват далече,
неизказани,
както преди.
Есента,
есента,
тя оттука премина,
хвърли донос от жълти листа.
Аз съм хванат.
Осъден.
Аз знам –
ще загина
върху кладата на любовта.
Духа вятър
и храсти в краката ми влачи.
Хоризонтът е свел капишона си
като палач.
Някой плаче.
Защо плаче?
Няма смисъл да плачем.
Аз се сливам с вечерния здрач.
Аз горя.
Аз изчезвам сред дим,
както чезне
еретикът, осъден на смърт,
както лодката чезне
в разлюляната бездна,
както в тъмното чезне брегът.
Сбогом, казах.
Щом така си решила –
добре…
Сбогом, сбогом!
И морето реве с пълна сила,
това Черно море.
© Георги Джагаров, „Сезони”
AFISH.BG
