* * *
Ти ставаш зла като луна през март,
ти ставаш раздразнителна и стара.
Нима се свърши страшния хазарт
и няма даже пушек от пожара.
Или е седнал вече някой друг
на моя стол – аз влизам, става тихо…
А бих могъл да трясна със юмрук
и да извикам на дуел жениха.
Да, бих могъл, ала това е жест,
а ние сме моряци – значи, баста!…
Сърцето ти е пълно със мъже
и само за един там няма място…
Прощавай, ставам много див и лош.
Атлантика беснее с пълна сила.
И ако оживеем тази нощ –
наверно ще живеем вечно, мила.
НАСТРОЕНИЕ
Прибрахме вече всичките платна.
Изтеглихме гемията на кея.
И в есенната нежна тишина
аз чувам как една мушица пее,
как тежко падат едрите листа
на жълтата умислена смокиня
и как утихва бавно любовта
като море във стара раковина.
СПОМЕН ОТ 1940 ГОДИНА
Голямата река блести в мъглата
като испанско тайнствено сребро…
Не знам дали е верно, че жената
е сътворена от едно ребро.
Шестнадесетгодишен, блед, отчаян
стои поета млад на този бряг.
А пролет е, цъфтят върбите в рая
и залеза червен е като рак.
А шлеповете слизат към морето,
понесли дим и шарено пране
и рижото момиченце, което
след време ще ми каже твърдо „Не!”
© Славчо Чернишев
AFISH.BG
