ПОЛЕ
Небето е от пепел.
Дърветата са бели.
Чернеят като въглен
опалени стърнища.
На залеза тъмнее
запечената рана,
хартията безцветна
на чуките се сбръчва.
Пушилката от друма
по урвите се крие,
потокът става мътен,
а вировете тихи.
Звъни в дрезгавината
на стадото звънчето
и свойта броеница
долапът роден свърши.
Небето е от пепел.
Дърветата са бели.
БАЛАДА ЗА МОРСКАТА ВОДА
Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.
– Какво продаваш, моме тъжна,
с гърдите голи и злочести?
– Продавам аз, сеньор, водата
на морето.
– Какво ми носиш, момко черен,
примесено с кръвта ти буйна?
– Сеньоре, нося аз водата
на морето.
– Кажи ми, сълзите солени
отгде извират, мила мамо?
– Аз плача със водата
на морето.
– Сърце, а тая нетърпима
горчивина къде се ражда?
– Безкрай горчива е водата
на морето.
Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.
СМЪРТТА НА ПЕТЕНЕРА
Мре в мраморната бяла къща
губителката на мъжете.
Сто дребни кончета препускат.
И конниците им са мъртви.
Под мигащите неспокойно
звезди на пътните фенери
атлазната и фуста трепка
между бедрата и бакърни.
Сто дребни кончета препускат.
И конниците им са мъртви.
Изострени и дълги сенки
от кръгозора мътен идат
и басът на една китара
се скъсва…
Сто дребни кончета препускат.
И конниците им са мъртви.
© Превод Атанас Далчев и Александър Муратов
AFISH.BG
