157 години от рождението на Пенчо Славейков
Пенчо Петков Славейков е световно признат български поет. Участва в литературния кръг „Мисъл“, наред с Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов. Роден е на 27 април 1866 г. в град Трявна. Той е най-малкият син на поета и политик Петко Славейков. Брат е на политиците Иван Славейков и Христо Славейков.
Кръгът “Мисъл”, 1906 г.
Въпреки затрудненията на семейството, баща му намира начин да го запише на училище в Стара Загора, където самият той учителства. Невръстен, Пенчо става свидетел на опожаряването на града по време на Руско-турската война, споменът за което остава завинаги в неговото съзнание. Тези „враснали тъй дълбоко в душата спомени“ служат на Славейков при работата му върху „Кървава песен“. Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в Търново. Преминава всички митарства на следосвобожденските премествания от град на град, а 18-годишен.
През януари 1884 г. заспива върху заледената река Марица след невинна детска игра и заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж, за цял живот остават поражения – затруднено е придвижването му (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството, проявява склонност да осмисля творчески самотата. Стихотворенията, които пише по това време, са повлияни от Хайне, чиито творби чете в руски превод.
Пенчо Славейков следва философия в Лайпциг. От там сътрудничи редовно на списанията „Мисъл“ и „Българска сбирка“, създава поемите „Ралица“, „Бойко“, „Неразделни“, и други класически епически песни, първите глави на епопеята „Кървава песен“, много от миниатюрите в „Сън за щастие”.
Славейков се завръща в България в началото на 1898 г. и през същата година става действителен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия и е командирован в Народната библиотека в София. Става близък помощник на д-р Кръстьо Кръстев в редактирането на сп. „Мисъл“ и е в центъра на литературния кръг „Мисъл“, заедно с д-р Кръстев, Пейо Яворов и Петко Ю. Тодоров.
Много важен аспект от неговия жизнен и духовен път е любовта му с поетесата Мара Белчева, вдовица на починал български министър. С нея той свързва живота си през 1903 година, но среща неодобрението на Фердинанд и дворцовите среди. Заедно превеждат „Тъй рече Заратустра“ от Ницше. Години наред те работят съвместно и върху неговата поема „Кървава песен“.
Бил е директор на Народния театър, където се изявява и като режисьор, а след това директор на Народната библиотека. Като такъв през 1909 г. е командирован в Москва за участие в честването на 100-годишнината от рождението на Николай Гогол. Заедно с проф. Васил Златарски прибира в България костите на Марин Дринов и библиотеката му. От Русия Славейков пише няколко писма до Мара Белчева, в които се изявява като народолюбец и антимонархист, хуманист и демократ.
В началото на март 1911 г. е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Соренто, Рим, за да се запознае с библиотечните сгради и с развитието на библиотечното дело. След завръщането си в София Славейков се отдава на трескава работа: завършва ч. 2 на „Кървава песен“ (IV-VI песен), подготвя антологията „Немски поети“.
Пенчо Славейков и Мара Белчева
На 10 юли 1911 г. тогавашният министър на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина. Преди да отпътува, председателства събрание, на което се учредява клон на дружеството „Приятели на руския народ“ (с председател Анатол Франс). В края на август Славейков е в Цюрих, където го посреща Мара Белчева. Живее в различни селища – от Люцерн до Лугано. Силният душевен гнет влошава здравето му. Славейков прави героични усилия да работи. В края на ноември пристига в Италия. Най-дълго се задържа в Рим – 3 месеца. През май 1912 г. отново е на път – през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата. В края на месеца пристига в малкото курортното градче Брунате, разположено между езерото Лаго ди Комо и град Комо, където на 10 юни умира. В България, която след по-малко от четири години ще възприеме Грегорианския календар, е все още 28 май. Погребан е в селското гробище, а през 1921 г. костите му са пренесени в България.
Поради преждевременната му смърт предложението на шведския академик Алфред Йенсен, преводач на „Кървава песен“ и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда, не е разгледано от Нобеловия комитет.
Стихосбирката “Сън за щастие”, 1907 г., с автограф за д-р Кръстев
ВЪРВИМЕ НИЙ САМОТНИ НА СВЕТЪТ…
Вървиме ний самотни на светът,
звезди световни, всяка своя път;
един за други в тайна желба креем,
един за друг — и отчуждени греем:
ти с дивното вълшебство на плътта,
аз с висший бяс душевен — гордостта.
Светът ни гледа в нямо изумлене —
и се чужди от тебе и от мене.
И ний вървим самотни на светът.
Дано не се присрещнем някой път!
Съединени, ний ще угаснеем…
За нас самотност тряба — за да греем.
АЛЕЯТА Е ПУСТА…
Алеята е пуста. Дъжд ръми.
Ръка в ръка вървехме ний сами.
Отгде се взе пък тоя дъжд! Ядовен,
разперих аз чадърът си дъждовен…
Усмивки тихи, шалав разговор;
кръстосват се, потъват взор во взор.
Ръка в ръка вървиме ние бавно…
А веч дъждат престанал е отдавно!
Полъхва ветрец; слънчицето грей,
и сякаше над нази то се смей —
че, в залиса на разговор любовен,
ний все вървиме под чадър дъждовен.
НА ГРОБА МИ ИЗНИКНА ЩАТ ЦВЕТЯ…
На гроба ми изникна щат цветя —
това са мойте песни недопети.
А между тях изникна ще и тя —
от хубави най-хубавото цвете…
Най-хубавото цвете не възпях!
С вълшебен дъх душа ми възхитена
то упои… и в нея с трепет плах
увяхна мойта песен неродена!
© Пенчо Славейков, „Сън за щастие”
В двора на библиотеката в Брунате през 2007 г. е поставен паметник на Пенчо Славейков, а в Рим на ул. Boncompagni N79, където е живял Пенчо Славейков, има паметна плоча.
AFISH.BG
