На връщане към работилницата долови мириса на фитил от печката, която палеше Санта София де ла Пиедад, и почака в кухнята да се свари кафето, за да отнесе своята голяма чаша без захар. Санта София де ла Пиедад го попита, както всяка сутрин, какъв ден от седмицата е и той отговори, че е вторник, единайсети октомври. Видя неустрашимата жена, позлатена от сиянието на огъня, която сякаш нито в този, нито в никой друг миг от своя живот не съществуваше напълно, и си спомни отведнъж, че един единайсети октомври, в разгара на войната, го пробуди грубата увереност, че жената, с която бе спал, е мъртва. Беше вярно, и той не забравяше датата, защото и тя го бе запитала един час преди това какъв ден е. Въпреки възпоминанието и тоя път не си даде сметка до каква степен го бяха изоставили предзнаменованията и докато се вареше кафето, продължи да мисли от чисто любопитство, ала без ни най-малка опасност от носталгия, за жената, чието име не узна никога и чието лице не видя приживе, защото бе стигнала до хамака му, препъвайки се о тъмнината. Обаче в празнотата на толкова жени, които пристигнаха в неговия живот по един и същи начин, той не си спомни, че тъкмо тя, в безумието на първата среща, за малко не потъна в собствените си сълзи, и че само един час преди да умре, се бе заклела да го обича до смърт. Вече не помисли за нея, нито за никоя друга, след като влезе с димяща чаша в работилницата и запали светлината да преброи златните рибки, които пазеше в тенекиена съдина. Бяха седемнайсет. Откак реши да не ги продава, продължи да изработва по две рибки на ден, а когато достигаше двайсет и четири, отново ги претопяваше в тигела, за да почне да ги прави отново. Работи цяла сутрин, погълнат, без да мисли за нищо, без да осъзнае, че в десет часа дъждът усили и някой мина пред работилницата, викайки да затворят вратите, за да не се наводняла къщата, и без да съзнава дори самия себе си, чак докато Урсула влезе с обяда и загаси светлината.
— Какъв дъжд! — рече Урсула.
— Октомври — рече той.
© Превод от испански: Румен Стоянов
AFISH.BG
