„Очите й блестяха в светлината на уличната лампа. Погледът му потъваше в тях като в бездна.
– Струва ми се, че днес те виждам за пръв път – каза той. – Ти не си вече онази жена.
– Не, не съм.
– Сякаш миналото не съществува.
– Не. Аз го забравих.
Той почувства лекия полъх на дъха й, устремен невидимо и нежно към него с готовност и доверие – чужд живот и чужда нощ. Почувства изведнъж кръвта си. Тя кипеше, заливаше живота, хилядократно проклинан и благославян, често изгубван и спечелван отново, до преди миг само пуста, безводна, скалиста и безутешна гледка, а сега бликащ от безброй извори, достигащ онзи тайнствен миг, който той вече дори не очакваше. Сега се чувстваше като човек, който за пръв път застава на брега на океана и надигайки се пред очите му, вълните го обливат с нова сила, бяла и лъчезарна.
– Хвани ме – каза тя.
Той я погледна и я прегърна. Раменете й се приближиха към него като кораб, хвърлящ котва в пристанище.
– Нима трябва някой да те хване? – попита той.
– Да.
Тя бе притиснала ръце на гърдите му.
– Ще те хвана тогава.
– Добре.
Второ такси спря, изскърцвайки на завоя. Шофьорът ги погледна, без да помръдне. На рамото му имаше кученце с плетено палтенце.
– Такси? – извика той с прегракнал глас, излизащ изпод дългите му мустаци.
– Гледай! – каза Равик. – Този човек не знае нищо. Не знае, че нещо ни е променило. Гледа ни и не вижда, че сме други. Такъв е светът: може да се превърнеш в ангел, глупак или престъпник – и никой няма да разбере това. Но ако ти липсва едно копче, всички ще забележат.
– Така е по-добре. Защото по този начин сме сами. Равик я погледна. „Сами – помисли той, – каква дума! Най-тайнствената в света“.
AFISH.BG
