Поетът е роден на днешната дата, 20 август, през 1901 година в Сицилия. Грешка е, че родителите му го пращат да учи за инженер, защото думите нахлуват в душата на Салваторе още в ранна младежка възраст. Усвоява много по-добре латински, гръцки, английски и други езици, отколкото техническите науки, а това го превръща и в блестящ преводач.
Бедният живот, който води, е пречка да завърши висшето си обазование. Работи като обикновен техник и обикаля цяла Италия в търсене на препитание. Но през 1930 година нещата се променят. В Милано успява да осъществи досег с артистичните среди и издава първата си стихосбирка, озаглавена „Земи и води”. През следващите осем години издава още три поетични книги, много статии и есета, името му придобива сериозна тежест в литературата. Въпреки многото жени, които има, истинските му музи са Сицилия, самотата, тъгата и смъртта.
През 1959 година Салваторе Куазимодо получава Нобеловата награда за литература. Съвсем заслужено, макар той самият да не смята така. Умира на 14 юни 1968 година в Неапол.
* * *
Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч.
И ненадейно пада вечерта.
НЕПРИЯТЕЛКАТА НА СМЪРТТА
На Росана Сирони
Не трябваше, не трябваше, о, скъпа,
да заличиш лика си от света
и мярката за красота да ни отнемеш.
Ний, враговете на смъртта, какво ще правим
над розовите ти нозе склонени,
над моравата твоя гръд?
Не ни остави нито лист, ни слово
от своя сетен ден; не каза „не“ на всяко нещо,
на всекидневния живот човешки.
И месецът със бледата си котва
отвлече твойте сънища:
дървета, хълми, светлини, води и нощи;
това не бяха смътни чувства,
а сънища действителни,
които мисълта погуби,
когато неочаквано за тебе
реши безволната постъпка и часа й.
Сега зад тежки порти си заключена
ти, неприятелката на смъртта. – Кой вика?
За миг един погуби красотата
приниза я завинаги, разкъса я,
без да пожалиш леката й сянка,
танцуваща над нас. О, красотата
не бе достатъчна.
Едно движение във тъмнината
и ти написала си върху въздуха
навярно свойто име
или туй „не“ на всичко,
което тук гъмжи и там отвъд.
Знам туй, което искаше във новата си дреха
и знам въпроса, който се завръща празен.
За нас, за тебе няма отговор,
о, мъх, о, цвят, о, скъпа наша,
която не обичаше смъртта.
ПОЧТИ МАДРИГАЛ
На запад се обръща слънчогледът,
денят потъва в сбръчканото му око
и въздухът на лятото се утаява
върху листата и дима фабричен.
С тътнеж и облаци изтича бавно
последната игра на небесата
и дървесата, сменящи цвета си
оттатък, зад завоя на реката,
ни спират пак като преди години.
Това е той, все същият наш ден
и същото червено слънце,
залязващо със своя предан лъч.
Аз нямам спомени, не искам да си спомням –
в смъртта отвежда паметта човешка.
Животът е безкраен. Всеки ден
е наш. Един от тях ще спре
завинаги. Когато дойде време.
Но днеска ний седим на бента,
люлееме крака като деца,
следим с очи водите на реката
и клоните, които пият
зеленина от нейния тъмнеещ цвят.
Човекът, който мълчаливо иде,
не крие нож във своите ръце,
а стрък от цъфнало мушкато.
ИЗМАМНОТО И ИСТИНСКО ЗЕЛЕНО
Не ме очакваш вече със сърцето
на подлия часовник. Не важи
дали прозореца разтваряш и дали
във пустотата втренчваш поглед:
остават стръмни изгорели часове
и ударите ненадейни на листата,
от вятър запокитени там горе, в твойте
стъкла над двете улици от облаци.
Остава само бавната усмивка,
остава тъмното небе на твойта дреха,
остава кадифето ти, което
обгръщаше коси и рамене
със странната си багра на ръжда,
остава ти лицето, потопено
в едва-едва раздвижена вода.
Листа, които удрят, жълти, сухи,
саждиви птици. Нови пъпки
сега напират мощно под кората:
измамното и истинско зелено
на пролетта, смехът необуздан
на сигурния в себе си цъфтеж. Но ти
нима не ще цъфтиш, не ще покълваш дни,
не ще разлистващ сънища, дошли
от нашето отвъд? Нима ти нямаш вече
очите детски, нежните ръце,
с които търсеше лицето ми,
изплъзващо се от самия мене?
Превод от италиански Драгомир Петров
AFISH.BG
