ПРИЗНАНИЕ
Тя се мярна някак изведнъж
и с очи лазурни ме погледна.
Може би от есенния дъжд
беше понаведена и бледна.
Може би. Но аз за миг разбрах,
че това е среща не случайна.
Хората закриват своя грях
и не изповядват всички тайни.
Не отминах. Спрях се и узнах
как блести и под дъжда лазура.
То бе малък и невинен грях.
Есен е. И не очаквай буря.
* * *
И да стихнат големите страсти,
и да легна под земен покров –
ще си взема за спомен и щастие
неспокойната дума Любов.
Неспокойния образ ще взема,
две големи и плахи очи –
две заглавия на поема,
дето твоето име звучи.
Едно Черно море – да ме носи;
една чайка – над мен да кръжи;
и тракийските коловози –
да ме водят при вити лози.
Един тръпен завой на Марица;
една южна, печална звезда;
една сянка от бор и елица;
един извор със снежна вода.
Един бял лист, на който ще пиша
със един неумиращ копнеж.
И две сълзи – които ти скришом
на прощаване ще ми дадеш.
***
Нощен дъжд. И тихи нощни птици.
Нощна пролет. С нощен полутон
разговарят някъде пшеници
още на езически канон.
Вслушано във него до забрава,
времето не помни своя глас.
Нощен влак минава, натоварен
с нощен сън във полунощен час.
Нощна страст. Очаквано блаженство.
Мъжки говор подир женски смях.
Нощна пролет. Вечно съвършенство.
Ореоли от човешки грях!
***
Неземната любов по земен път,
прокудена от времето пътува
и затова душата ми жадува
контрастни сили да я завъртят.
Да свети риск, обвит от страхове.
Да грейне лъч, от сенките размътен.
Покоят да пищи от ветрове,
ако поискаш – нека са предсмъртни.
Крилатото от птиците дърво
внезапно от любов да се запали.
И този жест да стане тържество,
каквото никога не сме видяли.
Желания – последни може би –
във делника на прозата си виждам.
С небесната любов ме ненавиждай,
със земната омраза ме люби!
ЧАСОВЕ
Знам разни часове, но тоя
не си очаквала и ти.
Светът отдавна неспокоен,
животът се успокои…
И чувствата умряха бързо.
Загина вчерашната страст.
И няма нужда да си вързан,
когато си лишен от власт.
Покой – блажени птици пеят
с тихи земни гласове
и в спомените те люлеят
временните ветрове.
Стопила слепите тревоги,
блаженно мъдра стана ти
и пепел от предишен огън
в душите ни се утаи.
Уж няма, няма вече изненади,
а днес по пътя ни трънлив,
пътуваше една измама –
блажен не значеше щастлив.
© Павел Матев
AFISH.BG
