• Начало
  • Цитати
  • Новини
  • Откъс на деня
  • Поезия
  • Кино
  • Музика
  • Книги
  • Изложби
  • Театър
  • Четива
No Result
View All Result
  • Начало
  • Цитати
  • Новини
  • Откъс на деня
  • Поезия
  • Кино
  • Музика
  • Книги
  • Изложби
  • Театър
  • Четива
No Result
View All Result
Afish.bg
No Result
View All Result
Home Откъс на деня

„Розмарин — да ми мирише силно на нещата, които не съм…”

afish by afish
22 July 2017
in Откъс на деня
0
„Розмарин — да ми мирише силно на нещата, които не съм…”
0
SHARES
22
VIEWS
Share on FacebookShare on Twitter

ТРЪН

Когато на бедния му се случи да обядва у богатия, той после дълго и подробно разказва за това приключение. Когато гостенчето от провинцията порасне и вече си има собствен апартамент, то непременно го обзавежда така, както диктува великият спомен от някогашното паметно посещение у знаменития столичен вуйчо.

Ето как ясно и тънко познавам тези неща — защо ли тогава не грабна теслата и не направя на ситни парченца прочутата синя вана у дома, подир която тичах цели две години (намерих я на остров Родос и я домъкнах почти със зъби оттам) — ваната, която жена ми сънува от времето на собствената си забавачница.

Защо тогава — след случайното ми гостуване в един разкошен почивен дом край морето — с маниакална сила пожелах да имам растението, което освен великолепния си аромат носи и изисканото име „розмарин“?

Питам се — виждате, — разбирам всичко, смея се на другите, у които жилавото, бедно провинциално селянче диктува със замах подобно на невидим и безсмъртен Наполеон (с, и това корсиканче), но… когато зърнах острите, светлозелени листенца на розмарина в опитното поле срещу мотел „Изток“, построен тук от италианската фирма „Волани“ и наричан много симпатично „Църна маца“, рязко натиснах спирачките, пренебрегнах строгия пътен знак и възможния неимпровизиран диалог с органа на КАТ току зад гърба ми, та се озовах много възбуден сред ароматната тревна моя мечта.

— Ей, булка, какво е туй чудо тука?

— Кое? — изправи се жената наблизо.

Посочих тревите.

— Е, па оно… требе агрономо да питаш.

Откъснах листенце, смачках го с пръсти и помирисах. Розмарин, разбира се — вече нямаше и капка съмнение.

— Искам да си взема един стрък. Да си го посадя в моя двор.

— Е, па оно… сака да чекаш да падне сланата.

— Няма да се хване сега, знам.

— Нема, нема.

— Ти какво работиш тука?

— Е, па…

Тя млъкна. Сигурно пак агрономо требе да питам. Имаше още петнайсетина жени в опитното поле, едни си приказваха, други се бяха навели в лехите, трети размишляваха, подпрени на мотиките.

— Кажи де, какво правите тука? Аз всеки ден минавам по два пъти и никога не съм се отбивал.

Исках да бъда любезен. Общителен. Да усещам — докато си приказваме — как близо е времето на сланата, как идвам отново при тази жена и как в последна сметка над новоханския ми двор се носи изисканият екзотичен аромат на розмарин.

— Днеска колците таковаме. Они са по номера, па беа се объркале. У книжни човалета беа, на дъждо.

Малки колчета с номера. За обозначаване на растенията в лехите. Около двеста парчета. Петнайсет жени. Беше вече следобед. „Книжни човалета, на дъждо“. Сини вани. Розмарин — да ми мирише силно на нещата, които не съм.

Какво правя всъщност?

Какво всъщност правят тези жени в опитното поле — десет години ги гледам как идват сутрин в девет със специален автобус, преобличат се, сядат да закусят (вече е десет и половина), после взимат мотиките и тръгват полека, из равните лехи, че в единайсет и половина трябва обратно, да се измият, преди да обядват в стола, да си починат по закон… защо само тези жени, след като съм виждал стотици и хиляди други хора така да работят и съм питал неведнъж и не къде да е, защо всъщност това е така, не са ли много хората за всяка работа, във всяко предприятие у нас, и са ми отговаряли не без самочувствие, че за всеки трябва да има работа, тоест — заплата, още по-тоест — всеки да се води някъде (ах, разкошният въпрос: „Къде се водиш на работа?“), все тъй са ми отговаряли, защото в цялата тази работа имало и социален елемент, и, разбира се, след фраза като „социален елемент“ аз съм си подвивал интелигентската опашчица и съм се оттеглял на почтително разстояние.

Оттеглих се и сега, след като си побъбрихме с женицата и се уговорихме да й се обадя, когато падне сланата.

Но въпросът „Какво правим всъщност?“ не искаше да се оттегли от мен и ме нервира до такава степен, че когато стигнах в собственото си опитно поле, изгледах мотиката с безразличие и седнах да доизразсъдя под асмата. Майка ми направи кафе по даден знак, прегледах пощата, запънах се над кръстословицата в „Паралели“ и „неусетно времето изтече“ — както сполучливо се е изразил един поет в своето стихотворение „Село“.

— Сега да ти направя салата и да тропна пред теб шишето с ракията — каза майка ми. — Че досущ като чорбаджи Марко от „Под игото“.

(Че да прескокне Бойчо Огнянов, че да се огледаме накъде сме, какво сме…)

Тя така и направи наистина, после седна до мен, да си почине.

— Памидът не върви — рече, като вдигна глава. — А пък тоз отел полудя.

И аз вдигнах глава. Памидовата лозница беше само шума и тук-таме се подаваше някое гроздче със ситни зрънца. Отеловата лозница беше орязана на два гръбнака, техните разклонения също, по на една пъпка, а тазгодишните леторасти носеха по три и по четири едри гроздака.

— И прасковата, която орязахме яко пролетес, и тя роди като луда тая година. Клоните си отчупи от плод. Изглежда, трябва…

Скочих, без да чуя какво трябвало според майка ми, и се запътих през двора. Настъпих мотиката, дръжката й ме тупна по главата — точно както във вица за Винету и за Поразяващата ръка.

От удара изведнъж всичко окончателно се намести вътре в черепната ми кутийка и в същия миг открих с голяма яснота системата „Трън“.

Памидът беше трън.

Отелът — не.

Прасковите, които не бях подрязал пролетта, бяха тръни.

Прасковата, която яко бях орязал — не.

Работата на всички, които се водят някъде и които се влачат да мине времето, беше трън.

Тренировката на един от нашите щангисти — не.

И аз бях трън, уви. Не само с моя розмарин, но и с всичките си глупави, ненужни пъпки по многогодишните ми споменни, неясни, сантиментални, неокастрени и диви леторасти, които вземаха не безкрайната сила на корена и стъблото ми.

Повъртях се още малко по двора, после видях край бунара една много гладка каменна плоча от зида на лозенцето (милото) и написах на нея с печатни букви:

Дивотията е трън.

Питомното е рязано.

А на другата сутрин рано-рано (ето) седнах да патентовам публично тези открития.

Когато всичко после беше готово, взех един от най-острите си моливи, орязах няколко страници — ей тъй, дори зарад самия принцип само, — изхвърлих ги и питомното оставих за вас.

© Дончо Цончев, „Протоколи и измислици”

AFISH.BG

Tags: дончо цончевтрън
afish

afish

категории

  • uncategorized (6)
  • Изложби (350)
  • Интервю (51)
  • Кино (597)
  • Книги (420)
  • Музика (535)
  • Новини (818)
  • Откъс на деня (738)
  • Поезия (658)
  • Театър (198)
  • Цитати (884)
  • Четива (95)
  • За нас
  • За реклама
  • Поверителност
  • За контакт
Съдържанието на този уеб сайт и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права. Всички статии, репортажи, интервюта и други текстови, графични и видео материали, публикувани в сайта, са собственост на AFISH.BG, освен ако изрично е посочено друго. Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на AFISH.BG, посочване на източника и добавяне на линк към www.afish.bg. 
Използването на графични и видео материали, публикувани в сайта, е строго забранено. Нарушителите ще бъдат санкционирани с цялата строгост на закона.  Прочети повече на: https://www.afish.bg/
No Result
View All Result

Welcome Back!

Login to your account below

Forgotten Password?

Retrieve your password

Please enter your username or email address to reset your password.

Log In

Add New Playlist